Българинът е такъв живуч, той от всяко положение ще изплува

 

Би могло да изброим немалко от ненаучените от нас уроци от родната история, но не съм убедена в ползата от такъв списък. Подвежда ви класическата сентенция „Историята е учителка на народите“. Крилата, но пуста фраза. Човекът разбира само от бой, от беди всякакви, а не от уроци. 
Нима жестоките поражения от Балканските войни са ни спрели да не повторим идиотските си грешки през Първата световна война? Там дори не е била необходима памет – повторението се е състояло едва подир две години. Нека допуснем, че нормалният човек – някой редник или жена му с пет деца и реквизиран волски впряг – е запаметил кошмара от жертви и разгром. Че какво е зависело от него?! Да протестира или дезертира, а? Резултатът: затвор, разстрел. 
Иначе казано: и да работи акълът на поданика, ще угроби нацията му отсъствието на акъл у ония, дето се самонаричат политически елит. Доказателство: само две десетилетия по-късно пак елитът, макар персонално различен, ни е вкарал в трета национална катастрофа по чертежа на втората.

Боя се, но не мога да отстъпя от убеждението си,
че поуките от историята не работят.

Успокойте се, това се отнася не само до българското минало, а и съвсем сегашно; то е потвърдено от световната история. Пример: Първата световна война и последиците от нея. Става дума за неприемливата за човешкия разум петгодишна касапница, съсипала континента и народите му. Неизбежен завършек – въстания, революции. Този път техен мотор са неимоверно изстрадалите маси, тласкани от надеждата, че трябва нещо да се промени. Към по-добро, естествено. 
Какво следва от вдъхновените им, яростни усилия? Авторитаризми, тоталитаризми, тероризми, многолетни вътрешни войни, геноцид, холокост и всички оттенъци на социалното зло, похабило битието на европейските поколения.
Тук историята все още премълчава или дори тъмно мълчи заради съображенията в ход и в полза на международното положение изобщо. За какви уроци ще си приказваме?!

Всъщност уроци има – те промениха хората, принудиха ги сами да изработват вижданията си, да стигат до изводи.

Шеметните викове „Промяна!!!“ доведоха до чувствителни промени: произволен растеж на данъчното бреме и цените на живота, до прозрачното за всекиго вече разграбване не само на националните ресурси, но и на територията ни. Че туй ако не е промяна! Дали наистина нашият нов стар елит не си вярва, че при „все по-нататъшното“, както се изразяваше Т. Ж., населението ни ще издържи предстоящата зима? То бива оптимизъм, ама пък толкоз чак…

Във всяка нация има слоеве на интелект и душевност, предпочитания към дадена идея или различен вкус. Чертите от националния характер – скептицизмът, мързелът, завистта, съм откривала, но не съвсем по правило. И къде ги доказателствата, че те характеризират тъкмо нас? И дали по света не ходят милиони хора със същите неприятни черти? Бездруго ги има. По тази причина категорично избягвам да опиша качествата и недостатъците „на българина“. Българин няма, има разни българи.

Българите сме имали гражданско общество само по турско време.

Срути ли се мостът на селото, хората се събират и кой с каквото може, помага да го поправят. А сега чета, че дошли холандски ученици на бригада да ремонтират покрива на училището в Кнежа. Че няма ли 20 български мъже в туй градче да се хванат да свършат работата?! И това няма нищо общо с жизнения стандарт. Въобще аз се дразня от цялото безпомощно оплакване, окайване, че „никога не сме живели по-зле“. „Никога“, подчертавам тази дума. Говоря за големия процент от нацията, не за интелигентния кръг, който може да направи аналогия, сравнение, да стигне до извод. Няколко пъти дори съм се карала в трамвая и съм питала: докъде ви стига акълът в миналото, та ще ми говорите за „никога“ и за „винаги“? Защото последното поколение и хабер си няма за всекидневните огорчения и компромиси при социализма. 
Чудила съм се тези деца вкъщи нямали ли са майки, баби да им разказват какво е било. Мълчало се е. И съм питала такива родители защо са мълчали. От страх, казват. А, не, викам, не е било от страх, от срам е било. Не може да разкажеш на детето си за всички унижения и несгоди, за това какъв мизерник си бил. Ами че то няма да те има вече за родител, ще те смята за едно нищо. 
Това премълчаване аз го помня по себе си. Аз никога не разказах на децата си какво е преживяло например нашето семейство. Е, намериха се доброжелатели да им го разкажат и за тях беше истински шок. Тъй че нещата си имат и сериозно психологическо обяснение. Как се живее, ако всеки ден признаваш поражението си?

Да видим кога българите най-после ще се уплашат от себе си.

Защото нашето нещастие все иде отвън. Саморефлексия нямаме. И наистина е виновно турското робство. Така са ни оставили да правим каквото си искаме! Няма го тук момента на дисциплината. Аз, като бивш марксист, пък и сега донякъде такъв, съм била много възхитена, че в България не е имало феодализъм. Уви! Защото тогава хората са се учили на ум и разум, на спестовност, на труд, на уважение, на страх. На дисциплина. Тук това го няма. Тук ти си дете на природата и толкоз. Самозадоволяващо се стопанство – това сме ние. Тодор Живков затова ще остане незабравим, защото успя да влезе в стереотипа на българското национално съзнание.

Българинът гледа да му е сгодно. Слава богу, че сме малко! Защото представяте ли си, ако имаше не 8 милиона, а 80 милиона българи? Щяхме да взривим планетата. И ще ставаме все по-малко. Защото българинът, като излезе от България, той веднага забравя, че е българин. И навсякъде, където отидат, идеално се вписват и не щат да чуят за България. 
На мен много ми е смешно: в нашите посолства има специални аташета да агитират българите за репатриране. Ние нали всичко тук решаваме, като увеличаваме администрацията. Щом някъде нещо куца, викаме: „Ооо, сега ще направим комисия, комитет!“, държавни чиновници назначаваме, неуволняеми. Акъл – море... Но не сме чак толкова за окайване, не. Първо, българинът е такъв живуч, той от всяко положение ще изплува. Никак не се боя за българина – ни тукашния, ни задграничния. Ние знаем как се минава между капките. Както вие казвате – да мушморочим. Имаме го това. И след като сме сведени дотам да мушморочим, така да бъде! Е, какво сега, няма като Раймонда Диен да легнем на релсите, пардон!
Това е тя, стратегията на малките нации.
Историята е важна. Историята върши работа. Някои трафарети от историческото развитие работят и до днес. Например да си евреин. Това са хора с много дълбока история, със способност да се справят с всякакви нови ситуации. Като помислите какво е висяло над главите на евреите през вековете – от Израел към Египет, от Египет към Магреба, от Магреба към Испания, след това обратно - от Испания към Магреба, от Магреба към Египет, от Египет към Близкия изток – всичко това е въпрос на придобиван опит. Приспособяване към различни ситуации.
А ние какво? Ние като сме клекнали тука и понеже земята мека, и понеже топло - къде ги нашите мореплаватели, търговци? Толкова ни е било сгодно, че е нямало нужда да ходим никъде. Затова историята е важна: трябва да убеди хората, че без зор не става. И в това, което сега пиша, дано успея да обясня, че

нашето нещастие е в леснотията. Без зор прокопсия няма.

И като сме си избрали да нямаме зор, няма да имаме и прокопсия. Искаме да ни е сигурно, да не нагазваме Черно море, щото ще си намокрим чорапете, дето викаше баба ми. И май такива ще си останем, защото това с леснотията ни било е прекалено дълго.
Едно от малкото неща, в които безрезервно вярвам, е, че и отделният човек, и народите не могат да прекрачат напред и да подобрят съдбата си, ако не се напънат. Българският народ е надсмогнал над много неща в миналото си - над чужда власт и нищета, над културна изостаналост и духовна тъмнота. Той и днес ще надсмогне над малкотията, преходите и кризите. Стига да се запретне и разбере, че бъдещето му зависи само и единствено от самия него. Никой няма да дойде да ни помогне и да направи живота ни по-хубав! Че кому сме чак толкова мили, моля ви се? А и защо? Няма такова нещо като исторически нещастен жребий за дадена страна или регион. Ние сме си го втълпили и се жалваме от участта си...
Много свикнахме да се вайкаме и окайваме.

Малко сме на чет, трудна ни е била съдбата, виновно ни е географското положение, че сме нация на кръстопът. И швейцарци, и холандци, и австрийци, и датчани все са малки нации. Но са се справили със съдбата си и сега ги облажаваме. Ама помисляме ли какво са изстрадали и изстрадват хората от онзи, Третия свят, който аз наричам Първи? Защото там е възникнал първият човек, там са се зародили цивилизацията и културата. И ми се струва, че там човечеството е по-умно и дори по-човечно някак.
 

Сподели във Facebook