Акценти

11 Февруари 2016

1790

Румен Леонидов

 

 

- Нека започнем с поета Райко Жинзифов, когото малцина у нас са чували, а още по-малко чели…

- Да, Райко Жинзифов е български поет от влашки произход, макар че той отрича този си произход. Роден е през 1839 г. във Велес с името Ксенофонт Дзиндзифи, което по-късно променя по настояване на Димитър Миладинов и Георги Раковски. Отначало учи гръцки език в Прилеп, в училището на баща си Иван Жинзифов, родом от Битоля. Едновременно с това успява да изучи и български език при учителя Никола Тонджоров. През 1856 г. става помощник-учител в Прилеп при Димитър Миладинов. След което учителства в Кукуш.

- Димитър Миладинов, на когото посветихме предишния разговор, има съдбовно влияние върху бъдещият поет…

- През 1858 г. с решаващата помощ на Димитър Миладинов Райко отива в Одеса и се записва в Херсонската гимназия. Сетне заминава в Москва и завършва Историко-филологическия факултет на Московския университет със степен кандидат на науките. В Москва попада в средата на младата българска емиграция и общува с Любен Каравелов, Нешо Бончев, Константин Миладинов, Константин Станишев, Васил Попович и др. Започва да издава сп. „Братски труд“. Издава и първата си книга „Новобългарска сбирка“, в която са включени оригинални и преводни стихотворения.

През 1866 г. се връща в България, учителства две години в Битоля и отново заминава за Русия, където приема руско поданство. И става близък до кръга на славянофилите.

- Защо днес го признаваме за един от забележителните български възрожденци от Македония?

- Ще ви дам един пример. Вижте какво е веруюто му, което личи от неговото възвание към руския народ: „Братя! Над нашите глави се издига и се люлее една емблема. Това е светото знаме, което за първи път след дълга историческа раздяла хвърля своята сянка върху всички братя славяни; знамето, върху което са изрисувани ликовете на св. св. Кирил и Методий, апостоли и просветители на всички славяни без изключение. Никой не ще отрече, че това знаме е общ символ на славянството. Но да не забравяме, че тези апостоли, тези изобретатели на славянското писмо са родени в Македония, че те са живели и пораснали между българи, чиито прадеди говореха същия този език, на който Кирил и Методий преведоха светите книги. От техните ръце получиха евангелието всички славянски племена, между които и русите. От тях и от техните ученици бяха хвърлени в просторната руска земя семената на славянската наука и на светата православна вяра, крайъгълен камък на културата в миналото, сегашното и бъдещето на руския народ…“

- От този цитат става ясно, че славянофилът Райко Жинзифов още в онези години открито заявява решаващата роля на България и българския език за бъдещата книжнина в Русия… По време на соца тези факти бяха достъпни само за специалисти и изследователи…

- Разбира се, че тази тема беше пълно табу, но ето продължението на това възвание: „Братя! Не е тук мястото, пък и време не би ми стигнало да открия скрижалите, на които са написани историческите съдбини и деянията на българския народ. Аз още по-малко бих могъл да ви обясня какво място са заемали българите в историческото развитие на славянското племе и как чрез своите стари писания те са турили основата на славяно-руската литература. Но аз чувствам свещена длъжност да заявя тук на руския народ, че в този час българите изнемогват под едно ненавистно иго. Братя руси! Вие, които сте мощни по дух и сила, ще забравите ли нещастния български народ?“

- Нека се върнем към публицистичната дейност на Жинзифов…

- Той развива огромна активност в руския периодичен печат, като запознава руската общественост с тежкото положение на народа ни. Сътрудничи и на българските вестници „Дунавска зора“, „Македония“, „Свобода“, „Българска пчела“, „Век“, „Време“, в списанията „Читалище“, „Периодическо списание“, „Български книжици“ и др., в които публикува статии, стихотворения, народни песни, разкази. Много от чертите на поетическото му творчество го определят като поет романтик. Умира на рождения си ден през 1877 г.

- Кузман Шапкарев е доста по-известен на днешните поколения българи, но най-вече като име, докато дейността му е почти напълно непозната…

- И той е родом от  Охрид, появява се на белия свят на 1.11.1834 г. в крайно бедно семейство. И неговата майка, както майката на Пърличев, е трябвало да работи в чужди къщи, за да спести някой грош, за да купи книжки на ученолюбивото си дете. Вуйчото на Шапкарев - Янаки Стрезов – е бил учител. При него малкият Кузман прави първа стъпка към своята грамотност –  разбира се, на гръцки език. Любопитен факт е, че Шапкарев не е познавал кирилската азбука, с която се среща едва когато става на 21 години.

- Как става зет на Димитър Миладинов, този толкова известен и авторитетен българин?

- Те се срещат през 1853 г. в Битоля, където Кузман отива да продължи учението си и там се запознава с Димитър Миладинов. По-късно, след три години, става учител в Струга. Там пък се сближава със семейството на Миладинови и така се запознава и се оженва за дъщерята на Димитър Миладинов.

По-интересно е, че младият учител още през 1858 г. въвежда в стружкото училище българския език. Една година по-късно прави това и в Охрид. И през тези славни години на упорита борба с органите на гръцката патриаршия, с особено жестокия Мелетий, Шапкарев е пръв помощник на Миладинов. Той съставя свои учебници, четири от тях са „Землеописание“, „Буквар“, „Читанка“ и „Свещена история“. Тия учебници са писани на език, разбираем за „македонските българчиня“, тъй като със съществуващите тогава учебници по източнобългарското наречие из Македония се работело трудно. Сам Шапкарев изтъква в предговора към своята Читанка: „В наречието, кое нарекох по-вразумително за македонските българи, се трудих да бида, колко ми би възможно, по-вразумителен на съотечественичинята ми; но немаещи намерение да се отдалеча съвсем от възточно-българското и да мисля за особено македонско наречие (както някои от нашите възточни братия съвсем напраздно се боят), защо такова нещо би било гибелно за нашият язик, желаех старобългарското да се приближа..”.   

Силата и дълбочината на Шапкаревия патриотизъм личат в наставленията, които той дава на учениците си. Най-святото нещо за човека според него е народността и вярата. „Има такива люде, що си изменват вярата и народността, туку тие чинят най-тежък грях; таквите люде се имат от света за предатели. Тие никому не са мили, ами всякой ги мразит и нанавиждает, за това яз никога не ке проста да ми поминит такво нещо в умът ми и всякога ке се мъча да свестявам таки изумени люде.“ Изхождайки от това основно свое гледище, Шапкарев  ненавижда всички, които волю и неволю се поддават на гърцизма.

- С какво още трябва да запомним този неспокоен български дух, издигнал свещицата на просвещението до големината на истински факел?

- Историята на българската култура отбелязва с респект делото на Шапкарев чрез неговите  „Български народни умотворения“. Това са девет книги с народни творби, чийто общ обем е над 2000 страници. С тях той проявява обичта си към своя народ, култивирана от братя Миладинови и от гения Раковски. И тази обич Шапкарев изявява системно и упорито в течение на три десетилетия! Сборниците на Шапкарев ще останат като едни от най-ценните и достоверни източници за изучаване духа, езика и бита на българите от Македония – те са и вечният паметник на този скромен с проявите си, но велик с въодушевлението си будител.

- Каква е съдбата му след освобождението на България?

 - След Освобождението българската Екзархия поверява на Шапкарев грижата по устройството на учебното дело в Македония. По негова препоръка са открити двете солунски гимназии. Шапкарев е и техният пръв уредник. През 1881 г. го изпращат и в Кукуш, за да се бори срещу засилващата се католическа пропаганда. По-късно се преселва в Пловдив, където през 1885 г. издава три книги, две с фолклорен материал – „Русалии“ и „Сборник народни старини“, както и сборника „Материали за животоописанието на Братя Миладинови“.

От 1888 г. до 1892 год. работи като нотариус в  Сливен, Ст. Загора и Ботевград... После се пенсионира и до смъртта си на 13 март 1908 г. живее в Самоков.

Сподели във Facebook