Петър Галев

Отдавна е известно, че оценката на големите събития изисква дистанция във времето. Точно затова пиша този текст повече от месец, след като Националната ни опера представи цели шест спектакъла в Московския "Болшой театър". Не съм сигурен, че всички си дават сметка какво точно означава това. Ако изобщо са възможни класации на водещите оперни театри, "Болшой" винаги е в първата тройка, заедно с Миланската скала и "Метрополитън" в Ню Йорк. Но всеки от тези гиганти в изкуството е водещ в света за определен жанр и репертоар. И категорично в Болшой театър не може да гастролира всеки! Няма сила извън художествената стойност, която да отвори вратата на тази световна сцена за гостуваща трупа. А почти двадесет минутни аплодисменти на крака и викове „Браво“, каквито всички в историческата зала видяха и чуха след Вагнеровия цикъл, не са рутинна практика за оперния Еверест. И понеже сега мнозина са завладени от футболните емоции, ще си позволя спортно сравнение. Това, което постигна Софийската опера и балет в Русия, се равнява на Световна купа за националния ни отбор. Този път отборът е с музикални иструменти и театрални костюми.

Случилото се в Москва през май 2018 г. съвсем не е случайно.

Софийската опера и балет измина много дълъг път през последните десетина години. На първо място привлече отново родната публика в залите си – от бебетата до зрелите хора, които напълниха до краен предел салона. Оперните и балетните премиери се превърнаха в истински събития за София и за България. Последва постоянно увеличаващ се интерес от чуждестранна публика. Тази тенденция достигна кулминацията си по време на летните представления на Вагнеровия „Пръстенът на нибелунга“. В България дойдоха зрители от Австралия, САЩ, Япония и – разбира се – от всички европейски държави. Софийската опера си завоюва място с впечатляващи отзиви в ефира и на страниците на големите медии. А това никак не е лесно. Особено когато масовата представа за страната ни, дори сред журналистите, от десетилетия е свързана с – меко казано – недобри новини в политически и народопсихологически план... Е, това вече се променя и много голяма е заслугата именно на Националната ни опера. Нека си припомним, че в София дойдоха ръководителите на десетки оперни театри за форума „Опера Европа“. И този път не да ни учат на нещо, а да дискутират с равнопоставен партньор съвременните предизвикателства пред най-комплексното изкуство.

Режисьорът Карталов пред историческата зала на Болшой театър, снимка Виктор Викторов

Така че мащабното представяне на операта ни в Москва е логично следствие от възходящото развитие в един дълъг период, както и на усилията на режисьора и директор на институцията Пламен Карталов. Очевидно той говори на един език с тези, които са в центъра и определят тенденциите на съвременното сценично музикално изкуство. И друго, да поставиш най-трудния Вагнеров цикъл изцяло с български изпълнители, това е нещо уникално. Защото сме свидетели, че отдавна водещите опери работят с многонационални състави...

По време на турнето в Москва проследих всеки телевизионен репортаж, всеки ред за случващото се в "Болшой театър". А след това разговарях лично и с нашите журналисти, които бяха там на живо, и с хора от публиката, гледали представленията.

Категоричното впечатление е за истински успех!

На територия, където вкусът към опера и балет е култивиран повече от две столетия и където критиката може да е безпощадна. Разбира се, по върховете е много ветровито и се сблъскват мощни течения – съперничества между трупи и режисьорски школи; ревност между различни подходи към произведенията и много други, често невидими с просто око противостояния. Но това е изкуството, страстите са максимални. А и завистта далеч не е само нашенска черта. Но огромната маса от мнения на критици, изкуствоведи, изкушена публика, са не просто позитивни, а често еуфорични. При това мненията са изказани и написани от личности, които с нищо не са зависими от каквито и да е български институции. Както се казва, те няма защо да ни хвалят заради някаква очаквана полза или от куртоазия. Ако сме обективни, ще видим огромната крина с „критически мед“, нещо, което потвърждава мнението за крупен успех на режисьорите, оркестъра, диригентите, певците, балета и всички членове на театралния екип.

В следващите редове си направих труда са подбера само няколко най-ярки мнения от медии и личности, чиито имена имат безспорно значение и реална експертиза в областта на сценичното музикално изкуство:

Мария Бабалова, в. „Российская газета“: „Усеща се, че българите се отнасят много отговорно към своето посещение в Москва. Такива представления се превръщат в изключително и ценно явление....“

Водещата медия в Русия за опера и балет Belcanto.ru: „Янините девет братя“ е признат шедьовър, един от каноничните образци на българската национална опера и неин оригинален продукт беше предоставен на московската публика – както се казва – от първа ръка. Психологически пълнокръвни образи-архетипи в „квинтета“ на главните герои се създават възхитително релефно от мецосопраното Румяна Петрова, сопраното Габриела Георгиева, басът Петър Бучков, тенорът Костадин Андреев и мецосопраното Гергана Русекова. Синкретичният подход в оформлението, в мизансцените, костюмите и музиката (хормайстор – Виолета Димитрова, диригент – Жорж Димитров) довеждат лавинообразните емоции до нивото на катарзис: видяхме една от рядкосрещаните постановки, които не разпиляват на капки „високата чистота на оперния жанр“…

На новата сцена на "Болшой театър" след "Янините девет братя"

Проф. Н. И. Кузнецов от Московската консерватория: „Пламен Карталов и този път не ни подведе. Получихме истинско наслаждение от вървящото на един дъх платно… Изпълнителите ни зарадваха с прекрасни гласове, но главното е, че съумяха да персонифицират действащите лица от най-сложната по жанр трагическа опера. Диригентът Жорж Димитров със своя симфоничен оркестър не просто изсвири музиката на композитора, а успя да пресъздаде чрез нея емоционално наситеното действие на персонажите“.

Валерия Федотова – доктор на изкуствоведските науки: „Изявите на българските артисти разгърнаха ярка панорама от шедьоври на световния музикален театър, превръщайки се във важен жалон в културния живот на Москва...“. За „Янините девет братя“ оценката й е повече от позитивна: „И най-важна роля в нейното въплъщаване играе много точният, обмислен режисьорски замисъл... Особената ритмическа наситеност на този музикален текст е по силата само на високо професионални музиканти, блестящо обхващащи тази непроста оперна партитура. И трябва да се отдаде дължимото на инструменталисте, които буквално дишаха заедно с певците! Най-висока похвала заслужават и солистите, не само изпявайки партиите на главните герои, своеобразни по мелодико-ритмически облик и интонационен строй, но и правдиво предавайки актьорски тези силни драматични роли“. Валерия Федотова поименно дава изключително висока оценка за Габриела Георгиева, Костадин Андреев, Петър Бучков, Румяна Петрова, Гергана Русекова. И за диригента Жорж Димитров.

Впечатляващиият "Полет на Валкюрите"

Belcanto.ru за „Пръстенът на Нибелунга“: „Само си помислете: Руският „Болшой театър“ няма собствена постановка на този монументален опус, а за Софийската опера – за първи път на Балканите – се оказа напълно по силите да създаде такъв грандиозен спектакъл. Да се решат на такава дръзка крачка не е било лесно, а постигането на крайната цел е съпроводено с много трудности – дълъг времеви период, постановъчни, музикално-оркестрови  и вокално-артистични ресурси. И все пак в българския постановъчен екип автентичната германска „съставка“ присъства: това са диригентът Ерих Вехтер и музикалният педагог Рихард Тримборн. Видяхме една изумителна и може да се каже разкошна алтернатива на така наречената „съвременна режисьорска опера“ с вулгарно-масов облик. Свършена е колосална работа и постигнатият резултат наистина е впечатляващ.

Ирина Муравьова, в. „Российская газета“: „Да поставиш Вагнеровия „Пръстен“ е амбициозна задача за всяка оперна сцена: даже в столицата на Вагнер - Байройт, „Пръстенът“ не се показва всеки сезон, за последно там се постави през 2013 г., по случай 200 г. от рождението на Вагнер. Следващото представяне ще е през 2020 г., а в Русия Вагнеровата тетралогия засега е по силите, само на Мариинската сцена. Оперният театър в София е вървял към „нибелунгите“ по-дълго: това е първата в историята на България постановка на „Пръстена“… При такова първо приближаване е било трудно не само да се усвои колосалната партитура на „Пръстена“, но и да се намери собствен сценичен ключ към него. Тази задача може да се каже, че се е получила. Всичките четири спектакъла на тетралогията е поставил режисьорът и генерален директор на театъра Пламен Карталов. Художник- Николай Панайотов. Диригент- Ерих Вехтер. Българският „Пръстен“ не прилича на никой друг в света, където през последния половин век вагнеровата тетралогия се разглежда изключително в социално-критически план и политически аспекти, осмислят революционния радикализъм на Вагнер и апокалиптичните перспективи на човешката цивилизация, експериментират на полета на радикалната режисура. На този фон спектакъла на Пламен Карталов е  естетствен на принципа: това е вълшебна приказка, фентъзи, разказваща за жителите на някаква измислена цивилизация, обитаващи сред стихии- въздух, небе, вода /Рейн/. ...“

"Пръстенът на Нибелунга" взриви от аплодисменти историческата зала на "Болшой театър"

Александър Матусевич, в. „Култура“: …“Карталов и Панайотов съзнателно избягват досадната европейска практика от последните десетилетия, когато Вагнер е буквално детеатрализиран – вместо богове с ризници и шлемове зрителят буквално вижда съвременна битова или производствена картина. Това клише е доста изтъркано, но въпреки това се възпроизвежда на европейските сцени с предизвикващо алергия постоянство: кожени палта и офис мебели, персонални компютри и перални, автомобили и небостъргачи от стъкло и бетон. Българската постановка е фентъзи свят, свят на високото изкуство- сложно и забавно, свят на фантастични картини, неземни цивилизации, неизвестно къде съществуващи, неизвестно кога и неизвестно как. Явният космически антураж на сценографията е изключително адекватен на образния свят и идейните внушения на вагнеровата металегенда - митът, сагата, фантастичният епос, разказани от композитора, тук не се „приземяват“, не се битовизират, а напротив, мултиплицират се и се хипертрофират до нивото на висок синтез между това, което се чува и това, което се вижда…“

Великани се оказаха не само персонажите, но и самите изпълнители...

Клаус Биланд, „Der Neue Merker“: …“Оперната публика в Москва беше възхитена от многократно обсъжданата тук продукция на „Пръстена“ на Пламен Карталов, както и от отличното представяне на оркестъра на Софийската опера и балет под опитното ръководство на Ерих Вехтер. Би могло с право да се отбележи с какво удоволствие оркестърът може да свири в оркестрината с най-малко 90 музиканти, което съответства приблизително на оркестрината на Държавната опера във Виена. С тази презентация на сцената на една от най-важните опери в света, Софийският „Пръстен“ на Пламен Карталов достигна огромна кулминация в историята на своите представления. От десетилетия тук не се е изпълнявал повече никакъв „Пръстен“. С това Софийската опера и балет направи в Русия значителен принос…“

Игор Корябин: Режисьорът-постановчик, Пламен Карталов е съумял да доведе до победен край идеята за собствен „Пръстен“ и то в изпълнение само на български музиканти и певци. ...Тази изумителна, може да се каже даже разкошна за днешно време постановка в стил фентъзи, е очарователно проста, пределно ясна и драматургично значима алтернатива на режисьорската опера в нейния днешен по правило вулгарно масов облик.“ „...Усилията на българските музиканти и певци са поставили гигантския влак на Вагнер на прави, професионално изковани стилистически релси. Извършена е колосална работа, а резултатът от нея е наистина впечатляващ!. Изграждайки своята „вселена на глобалните размисли”, какъвто по думите на режисьора е и театърът на Рихард Вагнер, Пламен Карталов не прибягва до предвзетите засукани постановъчни клишета от естетиката на постмодернизма, и не се стреми към „модерното” осъвременяване на романтичния мит. Главното кредо на режисьора е осмислянето на „Пръстена” в естетиката на философската приказка: „Ние го пренасяме в света на фантазията – непосредствен и малко детски. Това е Вагнер за всички и за всеки. И макар, че тетралогията на Вагнер се основава на мит, тя има и своето социално-политическо ниво от проблематика: разказва апокалиптичната история за това, как враждата между различните групи и класи води до крах на човешкото общество.”

Валерия Федотова за българския „Корсар“: „Софийската постановка е още един етап от осмислянето на този материал, станал възможен предвид високата професионална подготовка на българските артисти. И действително може да се отбележи запомнящото се представяне на солистите на балета Марта Петкова и Никола Хаджитанев. Техните партии показаха не само прекрасно изпълнение на най-сложни балетни ПА, но и разкриха, че са им подвластни изяществото на особено изтънчения стил на балетната класика, пластичната напевност на движенията в предаването на романтическата лирика на „Корсар“. Тези думи в пълна сила могат да се отнесат и към Боряна Петрова и Джон Абенанти.  Щедро надарената с актьорски краски комична фигура на Сеид Паши с гротескна жар изигра Трифон Митев. Очарователно и живо бяха изпълнени Па-дьо-троа на одалиските (Памела Пандова, Вяра Иванчева, София Цуцакова).

След балетната постановка "Корсар"

А в свое интервю генералният директор на Болшой театър Владимир Урин, режисьор с огромен световен авторитет, директно заявява: "Нямам спомен до момента да е имало такъв грандиозен проект в руските оперни театри, като този, поставен от академик Пламен Карталов.

„Отзивите за балета са най-добри за този спектакъл, дори бих казал-прекрасни. Наистина прекрасни“, казва Урин. А по отношение на „Пръстенът на Нибелунга“ той говори и за допълнителното предизвикателство, не просто музикално и сценично, но и чисто психологическо, защото дълги години Вагнер е бил табу за Русия.

Крайният резултат вече ни е известен и документиран на дигитален запис: продължителни аплодисменти и овации. Всеки, който иска, може да ги види, за да се гордее, че България изправя на крака една твърде претенциозна публика. При това, нека да бъдем честни – в момента доста хора в Русия са недоволни (не коментирам имат ли основание или не) от междудържавните ни отношения на политическо ниво. Но всеки интелигентен човек разделя и трябва да разделя политика и конюнктура от изкуство. Е, руснаците показаха, че това го могат. Но – бъдете сигурни – ако имаше обективна причина, нямаше да ни спестят горчиви думи. Точно на този фон постигнатото от Софийската опера и балет е още по-значимо. Вече имаме световен посланик, който говори перфектно на езика на световната култура и не само познава „етикета“, а общува с големите като равен с равен.

Сподели във Facebook