Памет

Румен ЛЕОНИДОВ


Народ без паметници е население без памет. В Германия върху руините на Берлинската стена е изложена експозиция, разказваща за възхода и падението на Хитлер. Посланието е повече от ясно: до стената, издигната от комунистите на Сталин, е изправен позорът на националсоциалистите.

Французите също държат на историческата памет. Те нямат никакво намерение да сменят наименованието на парижката си метростанция, която се казва „Сталинград”, макар че такъв град отдавна не съществува – днешният Волгоград е бил наричан така от 1925 г. до 1961 г. Името на тази спирка в парижкото метро продължава да учудва по-възрастните туристи от бившия соцлагер, но всичко си идва на мястото, когато им се обясни, че тя е наречена така не в чест на култа към личността на Бащата на съветските народи, а в памет на историческата битка край този град, обърнала хода на Втората световна война.

А каква битка трябва да се случи у нас, за да се обърне ходът на студената война, която водим срещу собствената си национална памет? Неотдавна току-що завършила кинорежисьорка, стажуваща в известна медия, поиска да й подскажа тема за телевизионна анкета. Предложих й да провокира минувачите с въпроса: „Знаете ли другото име на Васил Иванов Кунчев?”. При което тя спонтанно ми отвърна: „Ами и аз не го знам, кой е този...”. Явно „бялото петно” в националната ни памет е превзело и сивото вещество на най-новите ни висшисти. В същото време общинарите от Свиленград решиха да издигнат 133-метрова статуя на Левски. Това не е ли обратната страна на тиквения ни медал: да не помним името на Апостола, но да го въздигнем в небесата чрез този комплексарски мемориален комплекс, от чийто безумен кулокранов ръст ще наднича не само нисичкото ни провинциално мислене, но и митът за националното самосъзнание на митничарите от този наш крайграничен град.


 

Сподели във Facebook
Етикети: Брой 14