След аплодисментите на премиерата на „Пеещите обувки“ се разотивахме смълчани, всеки вглъбен в себе си след преживяното. Еднопоколенци главно - обречени на спомени от 50-те - 60-те години на миналия век (все още трудно произнасям уточнението за века). И веднага ми мина през ум дали това филмово откровение може да докосне душите на децата ни, на внуците ни, израснали сред напиращите технологии и космически мечти. Да разрови в кълбото от екшъни, трилъри и драми, сред насилието, тероризма и техните герои, да отклони взрения им поглед в интернет, който ги направи изведнъж глобални, но и мъчително разбиращи миналото - сякаш вече не се отнася до тях. Този филм се отнася. Мащабът е оглушително камерен – едно семейство, едни Леа и Еди, овладени от любовта, обречена на несвободата – главен герой на близо половин век българска история. Повод за размисъл, че свободата се и губи, а спечелването ѝ има цена.

За прочутата ни певица Леа Иванова тази цена е висока. Леа преброжда всички ужаси на онова време, с надменната си усмивка влиза в клоаката му, за да спаси кариерата и любовта си. Под неотклонния поглед на ДС пее еднакво впечатляващо джаз и руски частушки, жонглирайки между разрешено и неразрешено. Наистина ѝ трябваха „Два живота“, за да бъде все пак себе си. Затова така тъжно звучи и до днес тази нейна песен. Дълбоко личното за Еди, узнал тайната на жена си след нейната смърт, си остана в него... А Леа е отлетяла в отвъдното, оставила тук късмета си да бъде забелязана отново.

Двама именити творци –Радослав Спасов и Георги Данаилов   - разгръщат драмата ѝ. Сценаристите са приятели и това очевидно е оцветило сътрудничеството им, което датира назад в годините  (“Време разделно“, „Закъде пътувате“, “А сега накъде“). Писателят-химик (или химикът–писател) Георги Данаилов, отдавна загърбил науката в полза на писането, със сигурност добре познава химическите реакции, обуславящи човешкото поведение. Радослав Спасов – за трети път режисьор след „Сирна неделя“ и „Откраднати очи“ и с операторска закалка в толкова силни български филми („Лачените обувки на незнайния войн“, „Мера според мера“, „Мъжки времена“, „Авантаж“), одухотворява „случая“ Леа и Еди с мек и разбиращ поглед, интелектуална мъдрост и всеопрощение.

Музиката, която елегантно пропива нюансите на тази филмирана история, е на проф. Виктор Чучков – още един творец, очевидно успешен за екипно майсторство, докоснал се и до „Оскар“ с музикалното си участие в италианския филм „Тайната на техните очи“.

Изпълнителите също са заразени от поетиката и драмата на историята. Тяхната поредица е дълга, защото представят героите в три възрасти, през които умело предават щафетата. Режисьорът ги е овладял в своята естетика, стил и ритъм и така плътността на интригата остава.

Та да се върна на въпроса, който ме занимава около филма на Радослав Спасов. Ще се състои ли срещата му с онези, които се реят във виртуалния свят и гледат да заличат следите на времето? Струва ми се опасен полетът към виденията на бъдещето без реалностите на миналото. Току-виж в летежа някой се заиграе със свободата ви и ви я отнеме. А вие дори не сте забелязали. Може би ще забележите последствията. За това е филмът – за драмата на отнемането.

 

Сподели във Facebook