Знаете ли какво е общото между Националния театър в Лагос (Нигерия), автобусния терминал в Абу Даби (Обединените арабски емирства), туристическия комплекс в Сус (Тунис), Общинския център в Хараре (Зимбабве), спортния комплекс в Кабинда (Ангола)? Всички тези сгради са дело на български архитекти, работили по времето на социализма в страни от Близкия изток и Африка.

За техните достижения и перипетии успява да разкаже младата архитектка Елена Балабанска, която заедно с група свои съмишленици организира изложба в София със снимки, документи и истории на тези „незнайни герои“, както тя ги нарича.

Всичко започва преди повече от две години, когато Елена Балабанска е провокирана от свой преподавател в университета в Манчестър да проследи дейността на българските архитекти по времето на социализма.

Намира една-единствена обобщаваща статия по въпроса, написана от проф. Григор Дойчинов,

който преподава в Техническия университет в Грац. „В нея той твърди, че стотици родни архитекти са се включили в научно-технически обмен между страни - членки на Съвета за икономическа взаимопомощ. Реших да потърся тези родни специалисти, които са създали мащабни проекти в страни като Сирия, Тунис, Нигерия, Гана, Афганистан и др. Успях да се свържа с десетки архитекти и инженери, които са били активни в България и в чужбина между 1969 и 1990 година“, спомня си Елена Балабанска. Събеседниците й разказват увлекателни истории за работата си и за трудностите, с които са се сблъсквали. Голяма част от тях не са познавали нито законодателството, нито културата и традициите на държавите, в които са заминавали да работят.

„Майсторството им се крие във факта, че те са съумявали да извършат проучване на място

в съответната държава за стила и традицията в архитектурата и след това частично да я въплътят и претворят в своите проекти. Използването на типични елементи от дадена култура и дизайн в синхрон с традициите на местния народ им е позволявало да печелят конкурси и да се харесват в Близкия изток и Африка“, отбелязва българката, завършила архитектура в Манчестър. Според нея архитектите, които са работили в чужбина, са били едни от най-добрите възпитаници на българската архитектурна школа по онова време. Въпреки това за тях се знае много малко, като една от причините е трудното им излизане в чужбина. Много от архитектите са заминавали първоначално, за да помагат за реализацията на даден проект, а впоследствие

започват да оглавяват архитектурните екипи, реализиращи конкретни задачи в чуждите държави.

„Интересно е, че освен да им заплатят в твърда валута, се е случвало да им се отплатят за работата с купуването на битова техника - хладилници, печки и т.н.“, отбеляза Елена Балабанска. Тя решава да сподели техните разкази с по-широка публика и организира изложба „Монументални истории” заедно със свои приятели от сдружение Punct’o. Тази неправителствена организация има за цел да повиши мотивацията и участието на младите хора в различни аспекти от социалния и културния живот чрез интерактивни събития и работилници.

Елена Балабанска е категорична, че иска да удължи живота на изложбата, като организира представянето й в различни градове в страната и чужбина. „Надявам се да отидем до Червен бряг, Пловдив и Варна, където е имало активно архитектурно участие в чужбина и разбира се, където ни поканят. Иска ни се да посетим различни културни центрове в Европа, имаме доста идеи, но засега – нищо сигурно“, свива рамене събеседничката ни. Иска с този проект

да провокира повече българи да оценят и съхранят паметта и творчеството на своите предшественици.

„Наблюдавам една пропаст между поколенията, свързана с признаването на труда на предишните поколения. Покрай архитектурните проучвания например разбрах, че братът на дядо ми също е работил в чужбина като инженер. В интерес на истината аз съм от семейство на лекари и дори не съм подозирала, че мой близък се е занимавал с проектантска дейност в чужбина“, разказва 23-годишната архитектка. Тя все пак е оптимист, защото забелязва добри примери на неправителствени организации и млади талантливи хора, които се интересуват от съхраняването на културното наследство на България. „Започнаха да се появяват „Социалистически турове“ из София и други градове,

направи се и карта на социалистическите паметници. Тези дейности обаче най-често не срещат финансова подкрепа от държавата“, отбеляза Елена Балабанска. Тя подкрепи и с пример твърдението си, че подценяваме архитектурното си наследство. Когато е извършвала проучването си, е попаднала на следния случай. Преди години е имало идея Националният театър в Лагос, Нигерия, проектиран от българин, да бъде превърнат в мол и собствеността му да премине в ръцете на арабски бизнесмен. В столицата обаче местните правят протест и решават да запазят театъра. Но за да го осигурят финансово, добавили нови функции към сградата. „В нея има библиотека, киносалони, места за отдих. Мисълта ми е, че нигерийците пазят архитектурното наследство, строено от българи, но тук някак си недооценяваме архитектурното си богатство и културната памет. Не виждам гражданско присъствие в казуса с Тютюневите складове, с Къщата с ягодите например“,

възмущава се момичето. Според нея промяната във функционалността на дадени културни обекти би могла да им вдъхне живот и да ги направи по-популярни. „Социалистическите монументи и музеи в редица градове в България биха могли да привлекат десетки туристи от различни краища на страната и света, давайки икономически тласък на градове като Димитровград, Шумен и Стара Загора. По време на следването си имах възможността да наблюдавам развитието на Манчестър, който е един от първите индустриални градове във Великобритания. Различни фабрики и индустриални сгради постепенно се преобразуват в бизнес центрове, жилищни сгради, културни обекти и т.н. Така те стават икономически печеливши и по-посещаеми“, смята талантливата българка.

Разказва, че по време на следването си се е научила да взима максималното от всяка ситуация и да цени времето си. Покрай проекта е пътувала много и смята, че въпреки съществуващите немалко различия между нациите

те могат да бъдат единни, когато се отнася до формиране на ценности и конкретни каузи.

От разговора ни стана ясно, че младото момиче притежава много важно умение – да живее смело и да следва себе си вместо течението. „Пътуванията ме карат да се чувствам жива, защото това променя мирогледа. Бих препоръчала на младите хора, които се чудят дали да учат в чужбина, или да отидат на стаж/обмен, да го направят, стига наистина да го искат. А не да заминават, повлияни от някакви моди и тенденции или заради непрекъснатото мрънкане на роднините им, че няма живот в България“, обобщи Елена Балабанска. Тя е категорична, че иска един ден да се установи за постоянно в България и тук да създаде семейство.

„С личния си пример моите близки и родители винаги са ми показвали, че мястото ми е в България. И те, и аз сме на мнение, че колкото и да пътуваме през годините в стремежа си за личностно развитие и кариера, в крайна сметка трябва да се приберем в родината. Дядо ми, който е професор, е пътувал и специализирал на много места по света, но винаги ми е смигвал, че тук си е най-хубаво“, смята 23-годишната архитектка.

Сподели във Facebook