Акад. Борислав Йотов е университетски преподавател по международно наказателно право и по интелектуално право. Автор е на 190 научни и художествено-публицистични книги, между които  монографията  “Правно-публицистичeн анализ на Ангорския договор”.

Акад. Йотов е член на Съюза на българските писатели и на Световната асоциация на писателите криминалисти (AIEP). Носител е на  наградата “Златно перо” на AIEP за цялостно творчество. За книгата си „Империите са мъртви – България е още жива” е награден от Асоциация „Феномени” при ООН. Президент е на Международнонаказателноправната академия, член е на Българската академия на науките и изкуствата (БАНИ) .

         На 18 октомври 1925 г.  в град Ангора (днешна Анкара) Симеон Радев, извънреден пратеник и пълномощен министър на България във Вашингтон и Тафик Кемил Бей, държавен подсекретар на Министерството на външните работи на Турция,   подписват “Договор за приятелство между България и Турция”. Ще привлека вниманието върху следните по-важни моменти от договора:

  1. Договорът е обозначен с наименование “договор за приятелство”. Още в преамбюла и в чл. 1 двете страни се “кълнат във вечно и искрено приятелство и ненакърним мир”. Доминираща страна още във фразеологията е турската страна. Този детайл ще обясни по-нататък защо договорът ще защити едностранно само интересите на турските изселници, а законните, изстраданите права на тракийските българи-бежанци от Източна Тракия и Мала Азия вече 90 години ще останат незащитени и неизпълнени.  
  2. Интересен е въпросът защо договорът е подписан от Симеон Радев, а не от междувременно сменения български консул в Ангора Тодор Маринов, който е започнал и водил преговорите с президента Кемал Ататюрк?
  3. Третият впечатляващ момент, който има изключителна юридическа стойност е, че в Договора е поставен знак на равенство между коренно различните понятия изселник и бежанец. От международноправен аспект изселник означава лице, което доброволно е напуснало дадено географско място и се е установило да живее в друго населено място. Докато статутът на бежанец е съвсем друго правно понятие. Бежанец е лице, което чрез и след употреба на сила и заплашване е било принудено да  напусне родното си място. Упражненото по отношение на българите-бежанци насилие е геноцид по смисъла на международната конвенция за наказване на престъплението геноцид. В резултат на този геноцид през 1912-1913 г. 600 000 българи са били принудени да напуснат родните си места и да емигрират в България. Въпреки тези безспорни и несъмнено доказани исторически факти, прехваленият “строител на нова България” съзнателно е допуснал в Ангорския договор да не се съдържа понятието бежанезц, бежанци. Този правен вакуум не е случаен и заради него не може да бъде третирано, квалифицирано от гледна точка на международното право, насилието като престъпление. Това пък ще създаде проблеми тракийските българи да имат статут на бежанци. Всичко това е поставило в привилегировано положение турските изселници, които в продължение на една-две години са получили обезщетение от българската държава. А тракийските българи-бежанци от Източна Тракия и Мала Азия и техните наследници вече 90 години не са получили и един грош - цент обезщетение.
  4. Ангорският договор всъщност представлява сложен договорноправен  комплекс, състоящ се и от Протокол, Конвенция за установяване, Договор за арбитраж и Търговска конвенция. Този договорноправен  комплекс акумулирал елементи на международното публично право (по форма) и на международното частно и търговско право (по съдържание). Затова в правния мир съществува известна колизия, сблъсък между нормите в договора. Това прави този международноправен документ много труден за правоприлагане от страна на наследниците на 600-те хиляди българи-бежанци от Източна Тракия и Мала Азия. Тези правоимащи срещат засега непреодолими пречки относно снабдяването си с документи за собственост на имотите и вещите, от които са лишени чрез насилие. Близо век българската държава не съдейства за решаването на този проблеми, което показва нейното престъпно бездействие.
  5. Петият впечатляващ момент се съдържа в разпоредбата на чл. 2 на Конвенцията за установяване. Тук се намира един от най-хитрите от многото юридически капани, заложени за тракийските бежанци. Без да навлизам в дълбочина и подробности, само ще изтъкна израза “Договарящите се страни няма да правят никакви пречки за доброволно изселване на турците от България и на българите от Турция и че ликвидирането на имотите трябва да го направят в срок до 2 години от изселването”. Този срок за правоимащите българи е бил реално неизпълним, защото те „не са се изселили доброволно”, а спрямо тях е приложено насилие, геноцид – хиляди са убитите, осакатените, насилваните, прокудените от родните си места. И в тази тежка фактическа и психологическа обстановка те не са могли да защитят правата си в дадения двугодишен срок. През това време е трябвало да се установят на новото място и да уреждат възникналите житейски проблеми, с една дума – борба за оцеляване. Уместно е да подчертая факта, че турските изселници са били само няколко десетки хиляди и са притежавали 300 000 декара земя в България, докато българските бежанци са били 600 000 и са били собственици на повече от 2 млн. декара земя, многоброен инвентар, добитък и др.

Има юридически изход от неспаведливостите и нерешените проблеми по ангорския договор

         Въпреки, че са минали 90 г. от подписването на Ангорския договор задълженията по него нямат давност. Българската държава в лицето на парламента, президента и премиера трябва категорично да настоява пред турската държава най-после да изпълни задълженията си, произтичащи от Ангорския договор, които възлизат на 20 млрд. щатски долара. Тази огромна сума е образувана от стойността на имотите, 90-годишната лихва по неизпълнение на задълженията, претърпените морални вреди и пропуснати ползи от неползването на имотите. Даденият в Конвенцията за установяване към Ангорския договор двугодишен срок не е преклузивен, т.е. той се отнася само за турските изселници, които доброволно са напуснали България, но не е задължителен за тракийските българи, които не са изселници , а бежанци по изложените правни съображения. Въпреки, че по смисъла на Договора тракийските българи не са имали де юре статут на бежанци, с предоставения им с решение на Обществото на народите бежански заем те де факто са признати за бежанци. От този юридически факт произтичат важни правни последици, които са  основание за изплащане на задълженията от страна на Турция.  

При хипотеза, че турската страна откаже да започне погасяване на тези задължения, Република България трябва да сезира Международния съд на ООН в Хага, тъй като договорът е бил сключен от субекти на международното право, каквито са Турция и България – в момента  страни членки на ООН.

Сподели във Facebook