Актрисата Албена Павлова: Актьор се става в театъра, популярен - в телевизията.

С актрисата Албена Павлова разговаря Галина Спасова

Албена Павлова е русенка, завършила е гимназия там. ВИТИЗ дава посока не само на професионалния, но и на семейния й живот, защото в института се запознава със съпруга си Емил. До появата й като Гълъбина в „Столичани в повече” има десетки театрални роли, след няколко сезона на сливенска сцена, от 1992 г. е в трупата на Сатирата, активно работи и до момента в телевизионния дублаж. През 2007 г. получи ИКАР за поддържаща роля. Изключително емоционален събеседник по всички теми, но градусът скача рязко, щом отвори дума за бездомните животни.

- За публиката си Гълъбина и се обзалагам кой въпрос ти се задава най-често...
- Да, задължителен е и аз вече изчерпих изцяло остроумието си. Имам ли нещо общо с Гълъбина? В началото отговарях – приличаме си, защото и двете сме добри готвачки, после казвах – приличаме си само визуално, тя изглежда точно като мен. Вече отговарям откровено – нямаме нищо общо. Не защото не обичам семейството си, не обичам да готвя или не съм всеотдайна домакиня, а защото не съм толкова съзерцателна, плаха и до такава степен функция на околните. Гледам да пазя някаква автономност, въпреки че с изключително удоволствие я жертвам, когато някой близък има нужда от това. Приемам го като подарък за себе си.

- В такъв случай можеш ли безпристрастно да наблюдаваш Гълъбина отстрани?
- Много ми е симпатична. Точно с нейната плахост. По принцип силните изпитват състрадание към слабите и нужда да ги закрилят. Аз я възприемам като слаб човек, който не е в състояние да отстоява нито една своя позиция, нито да доведе докрай свое решение. С това ми става симпатична и мила. Често като гледам вкъщи сериите, ми се случва да си казвам: „Ох, милата, милата...!”. С такова съчувствие и с такова разбиране към нея, когато преживява трепета от връхлетялата я отново любов, несподелена, когато й е било времето. Какъв трепет, какви колебания, какви страхове са...

- Докато гледате у дома, не се ли изкушаваш да подхвърляш идеи на съпруга си, който е един от главните сценаристи?
- Искало ми се е да се застъпя за героинята си. Емо е непреклонен, разбира се, казва – така сме решили! Но да давам идеи – не. Сценаристите добре си знаят работата. Освен това те са се погрижили за всеки един от нас по най- прекрасен начин. Това е сериал от главни герои. Всеки има своята история, с развитие, с обрати... Никой не е оставен като резервен играч, че ако закъса действието, да се вкара. Сценаристите движат линията на всеки от нас много пълноценно и аз какво да предлагам? Получила съм всичко.

- Все пак при сериалите именно от актьорското изпълнение вероятно доста зависи развитието на образа.
- Да, чувала съм това от сценаристите. Когато знаят за кого пишат, им хрумват много повече неща. В този смисъл има някакво индиректно партньорство, защото, като видят вече очертания на екрана образ, триизмерен, пълнокръвен, може би им подсказва накъде да поеме героят.

- Темповете ли са голямото изпитание при правенето на сериал?
- На моменти имам затруднения дори да намеря време да си науча текста, въпреки че помня бързо. С такава скорост се снима. Но засега без компромиси. Щом сцената е сериозна, режисьорите казват - когато свършим, тогава! Няма да забравя една сцена с моята Гълъбина и Пацо (Христо Гърбов) в ресторант. Беше страшна горещина, задух, много хора в малко пространство. Просто сауна! Вече сме в края на деня, изтормозени от много дубли.

Очаквах хората от техническия състав да са изнервени вече. Но при мен дойде Петя, едната от гримьорките, и каза – стана фантастично! Тя се беше абстрахирала от това колко е късно, колко е горещо, колко сме закъснели с графика. Вдъхновяващо е, че тези хора не са там, за да се хванат просто на някаква работа, а присъстват с цялото си сърце. И дори колеги, които идват за малки роли, за 2-3 снимачни дни, казват – толкова е хубава атмосферата при вас, прекрасно се чувствам, спокойно е, предразполагащо. Чудесна връзка има между хората в екипа наистина.

- В театъра си отдавна, с десетки роли , имаш и престижна награда ИКАР. „Столичани в повече” е като внезапен прелом в кариерата ти. Как го посрещна?
- Актьор се става в театъра, популярност се добива в телевизията. Много съм благодарна за тези над 20 години на сцената. А предложението за сериала дойде изненадващо. Евтим Милошев и Любо Нейков са настоявали за мен още преди актьорския кастинг, по снимките. Много съм им признателна, че са проявили такова доверие, което ме топли, задължава ме. Отидох с изключителен страх. По принцип не ходя лесно на кастинги.

Още във ВИТИЗ се страхувах от пробни снимки, не се чувствах достатъчно готова и все се опитвах да избягам... Особен вид присъствие се изисква там – много взривно и за кратко трябва да представиш готовността си за ролята. Е, как да съм готова, не съм говорила с режисьора, не съм прочела сценария, а само някакво откъсче. Предпочитах театъра, защото там процесът е много дълъг, задълбочен. Започва се с прочити на маса, анализи на ролята, пробване на едно, на друго... Дори в киното няма време за това, за сериал да не говорим.

- Как се измъкна от онези театрални изразни средства, които са непригодни за пред камера?
- Стана мъчително, болезнено, дори във физическия смисъл. Изпитвах такъв страх, такова колебание, несигурност... След снимки сядах вкъщи на дивана и почвах да плача – че нищо не става, много съм зле, хората разчитат на мене, а ще ги проваля. Толкова уплашена и несигурна не съм се чувствала дори при първата си роля на сцената. Може би и до ден днешен не съм си повярвала, че плувам в свои води. То е може би и характер. Искам като правя нещо, или да е най-доброто, или да не го правя. Което не е правилно. Човек не трябва да се изтезава с този максимализъм. Никой не е абониран за успеха, нали?

- Какво записваш в графата „лично време”?
- Домакинствам, разхождам си кученцето, отскоро ходя на йога. Но един път седмично, само да си хвърля прах в очите, че правя нещо. Никога не съм спортувала, но пък съм страстен зрител на спортни предавания. Гледам и много предавания за животни – това е нещо, от което съм обсебена. То дойде късно в живота ми, но пък ме завладя изцяло. Темата много ме вълнува, живея с това всеки ден, с борбата за оцеляването на бездомните животни. Всеки ден храня кученца...

- ... но е забранено.
- Това е наредба на общината. Но питам, като ми забраняват да храня кученца, те хранят ли ги? Има проблем и трябва да го решаваме.

- Как? Храненето на улицата не решава нищо.
- На първо място – кастрация. Коренна промяна в отношението на собствениците на домашни кучета към тях. Оттам тръгва проблемът. Познавам хора, които си пускаха мъжките кучета да се чифтосват с бездомни женски, за да покажел техният любимец, че е мъж!!! Като се родят после 13 кученца, ще докажеш ли, че си им стопанин? Познавам и такива, които изхвърлят кучето си или негово „случайно” потомство. Собствениците трябва категорично да се държат под контрол. Искаш кучето ти да не е кастрирано, плащай много висок данък. Живеем със силно сбъркани представи за отглеждането на куче. Нашите паркове, улици и градинки не са тоалетни!!! Така кучкарите настройват хората срещу себе си и срещу животинките си. Срамувам се!

- Напрегнатият живот е дежурното оправдание за ожесточението, нетърпимостта. На поколенията преди нас нима им е било по-лесно?
- Ние се изхабяваме много по-бързо от нашите родители, баби и дядовци. Живеем по-нездравословно от тях. Психиката ни е претоварена и умората идва оттам преди всичко. Мисля, че моделът на успелия човек, който ни се налага, ни пресира жестоко. Това преследване на успеха, сравняването с другите... преди десетилетия в това отношение са живели много по-спокойно и свободно. А ние преследваме общоприетия и наложен модел на успеха. Човек трябва да бяга от него на всяка цена.

- Мислиш ли, че той вече се осъзнава като заплаха?
- Да. Все повече предимно млади хора се обръщат към потребностите на духа, а не на тялото си. Това ме прави много щастлива, има нещо вярно, че настъпва новата ера на Водолея. Например в нашия квартален денонощен магазин заварих момчето, което продава, да си чете Библията – през нощта, докато няма клиенти. И да знаеш, много са тези хора, които търсят как да се смирят с деня си, с околните, със света, да живеят в хармония. Има глад за самоусъвършенстване, много млади вече искат да живеят близо до земята, да си произвеждат сами храната. Те усещат този начин на живот като своя мисия.

- Разговаряте ли с децата за тези неща?
- Мина е изключително отворена от малка за живот сред природата, сред животни. Ездата й е любимият спорт. Много обича тенис и плуване, но предпочита да язди, защото има общуване с животно. Опитва се да откаже и месото. Синът ми е по-урбанизиран, по-склонен е да участва в „състезанието”. Но нашият общ блян е да сме някъде на зелено, сред птици, цветя, прост, истински хубав живот. Прави ми впечатление, че много млади хора осиновяват бездомни кученца. Това за мен е показателно. Ако обичаш кучетата, защо да купуваш и да наливаш във воденичката на производителя пари да произведе още толкова, когато има кученца за осиновяване? Това коренно променя начина на мислене, възпитава отговорност, любов, грижа. Много ни липсват тези качества, загубили сме ги, вероятно откъсвайки се от природата.

Сподели във Facebook
Етикети: Брой 50