Зодия Лъв. Своенравен, атрактивен, нестандартен, чупещ клишета, раздаващ се безмерно, защото не може иначе - Димо Алексиев има немалко кино и тв роли, запомнящи се театрални превъплъщения, носител е на „Аскеер“ за изгряваща звезда (за Калигула във Варненския театър, 2009). Но както често става, голямата известност идва заедно с успешен сериал - а Димо Алексиев привлече вниманието още с първите епизоди на „Откраднат живот“. И колкото повече се развива образът на младия д-р Генадиев, толкова по-убедително, истинско, органично е актьорското присъствие на Димо Алексиев.

 

- Мисля, че ако е успешна тази роля, се дължи на целия продукт. Екранът е доста различен от театъра. Докато там става нещо в момента и после изчезва, камерата успява да запечата момента и да го възпроизвежда. Което има плюсове и минуси. Специално за тази роля - човек има в себе си всичко. Въпросът е дали умееш да изваждаш на преден план нещо и да „прибираш“ останалите. Една роля сама за себе си какво е? Когато е част от цялото и всяко нещо си е на мястото, това прави истинската магия и кара хората да съпреживяват. Това е нещо, което публиката желае и харесва.

В театъра това в момента липсва. Оголено е. Едни хора се обличат в костюми и си казват лошо текста… А истинският театър е друго нещо, той е илюзия и трябва да те накара да мислиш, да продължиш да живееш с видяното, да разсъждаваш върху него. Има объркване. Особено когато основата, върху която се гради, е по-въздушна. Все повече го забелязвам – когато хората губят връзка с корените си, объркването е неминуемо. Масово явление е – всички знаем какво става в образованието, какво е положението в здравната система… Изкуството няма как да не страда. Много е лошо, когато се прекъсне връзката с това, което е било. Жалко е, когато голям и стар народ изчезва. И нищо не прави. Това е много характерно. Силата на българина е на маса, след второто канче с вино или ракия няма равен на него. И на сутринта всичко е същото. Много сме търпеливи, този ген е дълго селектиран.

Прадядо Димо на 101 г.

- Трябва да има важна причина да си кръстен на прапрадядо си Димо.

- Да, починал е на 110 години, бил в добро здраве, но поради нехайство получил инфекция от убождане. Надявам се да имам неговите гени, но това никой не знае. Всички от страната на майка ми са много сръчни, строили са сами, правили са сами, а пък при мен не е точно така, но се оправям с това, което имам.

- Разучих, че в готвенето си сръчен. Кое е коронното ти блюдо?

- Да, приготвянето на храната със сигурност е едно от нещата, в които можеш да проявиш въображение, да експериментираш. Аз експериментирам с подправки. Търся да ги съчетая така, че да не се изключват една друга, да се усещат и никоя да не натежи. Коронният ми десерт са еклерите – те стават най-бавно, туткаво е, а най-бързо се изяждат. По принцип внимавам какво ям. Обикновено булгур, киноа, варива, които не изискват много време, а съдържат всичко важно. Обичам броколи на пара. Не съм вегетарианец, но избягвам месо. Ям все още риба. Има много причини да не се яде месо, в България особено. Но някои хора продължават да ядат кренвирши и маргарин!

- Като малък, а и досега сестра ти те нарича умалително не мече, зайче и т.н., а топло яйце…

Димо със сестра си Калина

- Можеш да разбереш какво моята кака има предвид, когато държиш свареното яйце. Тогава усещаш топлината, която пълзи в теб. Тя казва, че съм по-топъл от другите в семейството. В същото време яйцето е много чупливо, освен ако не е добре сварено. И не знаеш къде точно му е слабото място. Живеем далеч един от друг, не можем да общуваме често, но когато съм имал много тежки моменти, ако не са били сестра ми и майка ми да ме поддържат в скъпото ми хоби, може би нямаше да издържа толкова дълго. Защото имам доста неблагодарна професия. Актьорите винаги са били роби.

- А моментите, когато това „хоби“ те прави щастлив?

- О, винаги има такива моменти, иначе защо изобщо го правиш? Това, което те прави щастлив, е да видиш, че нещо има смисъл. Малко е франкенщайнска историята. Защото, като получим един сух текст, думи, ние трябва да ги облечем в плът и кръв, да ги съживим. Така че, когато начинът, по който съживяваш думите, се харесва на хората, това би трябвало да те радва. Същинската радост ще дойде, ако всички тези, които се радват на екранната ми изява, влязат и в театъра. Телевизията е нещо чудесно, но не може само с това. Театърът започва да става все по-елитарно изкуство. Не говоря за трубадурските пиески, които са сковани на четири стола и обикалят села и паланки. Но хората не искат да гледат нещо, което ще ги натъжи. Искат нещо лекичко, да се смеят, това се търси.

- Имаш ли любима роля в театъра?

- Със сигурност много ми липсва Калигула. Като получиш „Аскеер“, това е гаранция, че година няма да имаш друга роля. Някак си се смята, че си си взел своето и… „хайде сега да дадем път на друг“. Тази награда ми беше полезна, за да мога да си платя парното, но от друга страна – дълго нямах никакъв ангажимент. Затова се и преместих от Варна. Това беше голямо представление и ако не бяха дребните характери да го погубят, вероятно още щеше да се играе.

- Как и къде си учиш ролите?

- Навсякъде, където се чувстваш добре, уютно и спокойно – това може да е на пейка в парка, на поляната, докато пътуваш… Зависи и от това дали сега се запознаваш с ролята, или трябва вече само да я развиваш, да фантазираш. А какво означава да учиш роля? Учи се текстът, а ролята се изработва, мисли, фантазира. Когато дойде моментът да я изиграеш, въображението ти вече е готово, действа и може да ти „подава“ неща.

- Имаш сцени в „Откраднат живот“, които създават впечатление за пълна импровизация.

- Хубавото на този проект е, че отначало, докато разберем точно какво правим, имаше доста свобода и това се запази във времето. И режисьорът, и операторът се вслушват в актьора, което е много ценно. Това прави процеса взаимен. Не да налагаш диктаторски своите гениални измислици, а когато подаваш нещо, да ти връщат топката и да се получава играта. Ние сме едни големи хора, които си играят.

- Как поддържаш физическата си форма?

- Не си падам по фитнес, предпочитам по-комплексните движения. Да се активизират всички мускулни групи, това прави хармонията. Старая се да правя прости упражнения, които може всеки да прави. Всеки трябва да се грижи за физиката си, защото тялото е така създадено, че се ражда меко и с годините се втвърдява, като всяко дръвче. Така че ако не полагаш усилия за неговата мекота и гъвкавост, рано или късно ще ти изиграе лоша шега. Аз от време на време правя асани от йога, сам. В група е по-мотивиращо, но истината е сам вкъщи. Както и с много други неща – хубаво е в група, но ако не работиш сам, не става.

- Кой те зариби за риболова?

- Същият, който е зарибил и майка ми. Нейното семейство в Русе е имало лодка, излизали са по Дунав, ловили са сомчета. За съжаление, това детство, което е имала майка ми, днес е почти невъзможно. Като малък прекарвах летата в Кнежа – много горещ през лятото и много студен през зимата град. И моят спомен е как дядо ми ме взима от Червен бряг с трабанта (дотам имаше теснолинейка) и веднага отиваме на риба. Всъщност вече си казвам, че е доста варварско да изтезаваш рибите. Защото аз ловя хищници, като обикновено се използват други живи примамки – рибки, жабки. Събраха ми се доста тъжни неща напоследък и съм станал по-мекушав, жалостив.

- Какво те напряга най-много?

Силата на българина е на маса, след второто канче с вино или ракия няма равен на него

- Тази алчност за материалното, която ни заобикаля, брутална безскрупулност, егоизъм. И това се вижда навсякъде. Набира сила една, бих казал, каста на интересчии, за които другите нямат никакво значение. Важно е те да трупат, да трупат. А никой не носи нищо на оня свят. Нашата доброта, гостоприемство и други добродетели са митове днес. Въпреки всичко все още се срещат отворени, чистосърдечни хора по селата, които може да имат няколко картофа, но ще ги поделят с теб.

- Има ли лудория от юношеството, за която още не си се осмелил да си признаеш?

- По-скоро като се връщам доста назад, се чудя кой е този Димо, с когото съм съжителствал. Доста неща е сътворил… Но не, при всички случаи не бих си ги признал, те не са за говорене, та камо ли за признаване. Но най-хубавото е, че колкото и буйна да е една ферментация, тя преминава. Ако майка ми не беше толкова гигантски търпелива, не знам как щях да прекарам този период – от ранен пубертет до…

- Достатъчно поумнял ли си на 33?

- Да, най-малкото съм извървял пътя от тотално невежество и чалга до нормалната музика. Като малки всички сме правили глупости. Въпросът е дали успяваш да извадиш нещо от тях и това да те промени. Защото имам познати, които вече 15-20 години вървят по един път и единственото, което се променя, е, че стават по-дебели.  То и в професията ни е така. Има актьори – пак за „ученето“ на ролите, – които учат ролите и ако нещо леко промениш, спират и не знаят как да продължат.

Сподели във Facebook