Личности

28 Ноември 2016

12953

Галина Спасова

Емил Марков е родом от Бургас, завършил е английската гимназия, след казармата e приет във ВИТИЗ, в класа по актьорско майсторство на проф. Сашо Стоянов. Там се срещат с Албена Павлова (и това е привличане от пръв поглед), учат в един клас, заедно стъпват за първи път на професионална сцена в Сливенския театър, след 5 години идват в София. Годината е 1992, ветровете съвсем не духат в платната на културата и назначението в Младежкия театър се оказва краткотрайно. И последна щатна работа за Емил. Началото на сценичната му кариера е успешно и затова съжалява за изминалите години, през които не е играл. Заварвам го, видимо доста уморен, пред компютъра в офиса на компанията „Dream Team“, където се ражда сценарият на поредната серия от „Столичани в повече“. В съседния коридор пък колегите му мислят върху развитието на образите в „Откраднат живот“, сред които и убедително представяния от Емил доц. Захариев. Казва, че с каквото и да се е занимавал през годините, винаги е имал самочувствието, че е добър актьор – защото по този път е тръгнал от малък, самостоятелно и много упорито. Още във възрастта, в която децата искат да станат полицаи или космонавти, Емил обявил твърдо, че ще е артист:

Родителите ми гледаха на това с насмешка и не го взимаха насериозно, но аз непрекъснато се включвах във всевъзможни самодейни състави, в литературния поетичен кръжок. Баща ми беше преподавател по философия и практично ме посъветва да кандидатствам и нещо, което би ми дало по-големи шансове, за ВИТИЗ трябвали дебели връзки. Наистина всяка година имаше хиляди кандидати – по време на изпитите спираха движението по „Раковски“. Кандидатствах и влязох и в Икономическия институт (в специалността „Икономика на промишлеността“ имаше голям наплив, защото се говореше, че там учат за началници). А баща ми докрай хранеше надежди, но моят избор нямаше как да се промени, толкова се бях борил, при това сам, без някой да ме подготвя.

- Кои качества си харесвате и променихте ли се с годините?

- Моята откритост, общителност например е много двойствено качество – понякога е плюс, в други ситуации е абсолютна слабост. Чувството ми за хумор ме пази, наследил съм го от баща си. Малко е банално, но си харесвам това, че съм си запазил някакъв наивитет, идеализъм, детинщина, които са ми полезни в трудни ситуации. Оказа се освен това, че съм извънредно издръжлив. Не физически. Мога дълго да правя нещо, което не ми харесва, което в главата ми е „крива работа“, да мърморя, да избухвам, но продължавам упорито. И като погледна назад, сам се чудя на тази издръжливост, как съм могъл. Но пък не съм и мегаволеви човек. Първата промяна е, че се успокои моята експанзивност, категоричност, станах по-търпелив в своите оценки и действия. Дали от възрастта, дали от всичко, през което съм преминал, а то е било и добро, и не толкова. Никога не съм си представял, че професията на актьора е лека и приятна – излизаш на сцената в целия си блясък, казваш си текста и обираш овации. Неприятното на професията ни е, че си избираем. Може да си много добър, но да не те избере никой. Въпросът е да попаднеш в правилния момент на правилното място и на правилните хора.

- Как станахте сценарист?

- Започнах да работя това случайно. Бях в „Каналето“, постепенно се опитвах да пиша скечове, после станах сценарист на предаването. След време случайно Християн Ночев ме заведе в проекта „Вот на доверие“, там се запознах с Евтим Милошев и Иван Спасов, бързо се сработихме. За времето си предаването беше ново за България – беше първото с гласуване с sms, беше по-различно. После дойдоха „Комиците“, „сървайвърите“ (където се иска да успееш да провокираш хората да се изявят в много тежки ситуации).

- … и проектът „Столичани в повече“, българският сериал с най-дълъг живот…

- Аз съм единственият, който работи в него от първата серия. В момента с колегата ми Александър Иванов пишем последните две серии на 12-и сезон. Това са вече повече от 6 години. Рекорд е също, че някои серии от последния досега излъчен сезон стигнаха рейтингите на първия. За сценарната работа е хубаво да има някакво обучение, опитност, но основното е талантът да разказваш и да си наблюдателен в живота. Понякога от дребен детайл произлиза цяла история.

- Откъде време да наблюдавате живота с това темпо на работа?

- А, ето това е спецификата на писане за телевизията. Това не е филм – дълго да мислиш, после да правиш 20 редакции, по време на снимки още го дообогатяваш. Тук е фабрика, производство, всичко се прави за срок. Затова в сценарния екип на „Столичани в повече“ примерно минаха повече от 20 души - в началото, през първите три сезона, бяхме тримата с Иван Спасов и Христина Апостолова, после те започнаха работа по други проекти. А оттогава около мен се смениха много хора, защото просто окапват. Чакат музата да ги осени, но им казвам – няма муза, има борба и срокове. Тези, които оцелеят по-дълго, после ми се обаждат с благодарност, че са придобили полезни сръчности, дори и чисто технически.

- Паралелно сте сценарист на един сериал и основен актьор в друг, как става това съвместяване?

- Те взаимно си влияят, защото, като пиша сцени за „Столичани в повече“, често ми се иска не всичко да се изрази с думи. И тогава актьорският опит помага да си представиш как би могло да се направи с действие, без реплика. Но когато съм пред камерата и имам опит като сценарист, с прочитането на сцената бързо и лесно разбирам какво са искали колегите да излезе от нея. Не възприемам текста буквално. Това ми помага. Смятам, че някои от сцените в „Откраднат живот“ съм ги изиграл по-богато, отколкото са подозирали сценаристите, добавял съм си реакции. Случвало се е на снимки да останат изненадани всички, включително режисьорът, но то никога не е самоцелно. И ми е приятно. Иначе психологическата настройка в двете дейности е различна. Като сценарист наблюдаваш и разказваш, а като актьор действаш тук и сега. А при по-тежки емоционални сцени трябва и тотално да изключиш.

- Коментирали ли сте с лекари (освен с консултантите) сериала и Вашия доц. Захариев?

- Мисля, че повечето лекари харесват „Откраднат живот“, намират и кусури, разбира се. Но моят образ е тотално одобряван, казват, че стои най-автентично като лекар гинеколог, хирург.

- Как протичат разборите с Албена пред телевизора вкъщи?

- Албена като цяло харесва участието ми. Много ме забавлява това, че искрено се смее на някои от сцените, в които аз съм много, много сериозен. Истината е, че и аз си се смея, като се гледам. Тази двойственост – за героя да е много сериозно, а отстрани да изглежда на моменти нелепо и смешно - ми харесва.

- Видях, че популярността Ви сред женската аудитория във фейсбук расте, което си е опасно…

- Интересното е, че са и от различни възрасти. Вярно е, имам и доста директни намеци, подпитвания… От 18-20-годишни нагоре съм чувал такива суперлативи, че направо ми става неудобно.

Когато отиваш с удоволствие на снимки, това винаги си личи и в крайния продукт

- Как се работи на терена?

- Атмосферата е много хубава, наистина, не го казвам заради микрофона. Това е просто късмет – при толкова много хора, събрани на случаен принцип и от различни поколения, да няма усложнени взаимоотношения. Усещането е за общност, и успехът на сериала има значение, разбира се, той обединява. Много си помагаме - и актьорите помежду си, и актьори с режисьори. Заради ниските бюджети и високите темпове се създава това общо чувство, че ако не си помагаме, ще се провалим заедно. Когато отиваш с удоволствие на снимки, това винаги си личи и в крайния продукт.

- Ако имате десет дни далеч от компютъра и от снимачната площадка, какво ще направите?

- Ще се забия някъде на тихо и красиво отдалечено планинско място и няма да правя абсолютно нищо.

- С жена и дъщеря, неуморни покровителки на бездомните животни, колко имате вкъщи?

- В момента само едно куче Рая, улична превъзходна. Напоследък се разреди приютяването на животни, защото са заети много и двете. Мина е последна година в Испанската гимназия, Албена има доста представления, пътувания. Преди постоянно прибирахме, спасявахме, лекувахме, хранехме, търсехме нови стопани и т.н. Сега е малко по-спокойно.

- С ролята на доц. Захариев Емил Марков стана ли по-внимателен към своето здраве?

- За съжаление – не. Започнал съм да ям по-рядко и по-малко месо, но сега не спортувам, не съм спрял тотално цигарите, все се каня... Знам какво трябва да правя за здравето си, но не го правя. Те, доколкото виждам, и лекарите са така – знаят много добре за какво става въпрос, но си карат по същия начин.

 

Сподели във Facebook