Георги Дюлгеров: Когато възпроизвеждаш истинска история, хората го долавят

С Георги Дюлгеров разговаря Галина Спасова

Вече 34 години „Авантаж” остава българският филм с най-високо международно признание – „Сребърна мечка” от Берлинския фестивал. Дали професионалисти или киномани ще класират родните образци за всички времена – „Авантаж” винаги е в първата тройка, а „Мера според мера” – във великолепната седморка. Наблюдавала съм Дюлгеров „на терен” - не е от режисьорите, които преиграват – не крещи, не демонстрира капризи и чудатости. Но, както казвали за един от войводите в македонския му епос – заема място. Творческата му аура е толкова мощна и заразителна, че „засмуква” неусетно и въвлича в магията всеки на снимачната площадка. „Да снимаш с Дюлгеров е най-чудесен шанс” – казват актьорите му. „Да си негов ученик е огромна школа не само по кино, но и по човещина и морал” – твърдят студентите от неговите режисьорски класове. Впрочем, колкото и да е отдаден на преподаването, никога не слага пред името си „професор”. Родителите му са бежанци от Македония и Тракия и логично искам да тръгнем оттам.

- Разбирам, насочваш към „Мера според мера”. Примамливо би било да кажа, че внезапно се е събудил у мен зовът на кръвта, но истината е, че идеята дойде от художника Иван Кожухаров, който беше илюстрирал книгата „Литургия за Илинден” на Свобода Бъчварова. И чрез неговия поглед на изключително интересен творец се отворих и към нейния свят. Разбира се, при подготовката връщането към родовите корени беше много важно. Баба ми и дядо ми са македонци и цял живот си говореха на ениджевардарското наречие. Майка ми го знаеше отлично и първоначално започнахме с нея разговори, после с роднини. И има забележителна случка с един от тях, бил комита в четата на Постоль войвода, много възрастен и вече някак отстранен... Беше свит в ъгъла, отидох при него: „Дедо Томо – кажай за Постоль войвода”. Той сякаш изведнъж изплува отнякъде, оживи се: „Шо да ти кажам, море? Малечко на бой, со мустаке, но файкяше место!”. Можеше ли да има по-точно описание !

- И нагази в многогодишно табу – истината за македонския въпрос? 
- Всички бяхме наясно, че правим нещо извънредно. Повече не съм имал и няма да имам такъв снимачен период, в който хората бяха истински обладани и екзалтирани (не говоря за най-близките ми съавтори, ние бяхме встрастени). Но цялата група - асистенти, звукари, осветители, реквизитори, шофьори – усещаше инстинктивно, че се докосваме до тема, засягаща всеки. Когато възпроизвеждаш истинска история, хората го долавят.

- Но режисьорът е душата на екипната спойка, а тя при теб, казват, е пословична.
- Не е точно така и го казвам не от фалшива скромност. Филмът не е на режисьора, макар че е прието да се казва така. Аз никога не съм разрешил в моя лента да има надпис „един филм на Георги Дюлгеров”. Ние бяхме група, която измисля, предлага, решава заедно, атмосферата се дължи не на един човек. Моята заслуга е, че бях много организиран. И сега постоянно казвам на студентите си, че особено в нашите условия най-важното е да имаш екип от приятели. Това стана с нас с течение на годините. Идва момент, в който се разбираме с поглед или половин дума.

- От първия си филм досега неизменно поверяваш главни роли на непрофесионални или дебютиращи актьори, преброих около 30, все запомнящи се.
- Към всеки трябва да имаш абсолютно различен подход. Важно е предварително да си говорите, да се опознаете, да разбереш що за човек е, да научиш важни за него неща – независимо дали е професионалист или не. Защото дипломата нищо не значи. Много вярвах в документалното начало, в истинността на историята, а такъв подход и драматургията изискваха актьорите да не се натрапват, да са верни. Например „Авантаж” започва с епизод в затвора, в който всички са лишени от свобода - и Руси Чанев трябваше да се впише сред тях, което той направи блестящо. Когато стъпиш върху доверието на зрителя, може да си позволиш и сцената, в която Руси танцува с възглавница под пижамата някакъв нелеп танц. Дебютиращите идват със своята автентичност, с трепетно откриване на киното, което е много важно. Имам добър учител в лицето на Рангел Вълчанов. Той е голямото явление в нашето кино. Имам се за негов следовник. Той и Бинка Желязкова са ми повлияли най-много.

- Дебютният „Изпит” ли е най-романтичният спомен?
- Най-скъп ми е „И дойде денят”, първият ми пълнометражен филм, много авангарден по форма за времето си, откривахме много неща. Бяхме амбициозни – искахме цветът да има драматургична функция и в някои епизоди успяхме. Бяхме се побъркали със съветската лента „Софколор” – на никакви описания не съответства! Поканихме оператора Вилем Калюта като консултант и той изрече крилатата фраза: „Советская пленка как советский пулемет - чем больше песка, тем лучше стреляет!” (Съветската лента е като съветска картечница. Колкото повече пясък, толкова по-добре стреля!). Каза ни да снимаме спокойно в мъгла и дъжд, да забравим за цветните температури. Прав беше!

- Киното ни „прескочи трапа”, но тревогите за бъдещето му остават.
- Появиха се много и различни филми. Това, за което аз милея, е да изграждаш свой свят, не да се нагаждаш към масовия вкус, защото има и такива филми между новите. Кой знае защо се реши, че количеството зрители е доказателство за успеха или възраждането на българското кино. Това може да е мерна единица за продаваемост, но не може да бъде критерий за качество. Киното не е стока и Европейският съюз отстоява твърдо тази позиция – то да не бъде записано в търговските споразумения като стока. Постулатът е - киното не е търговски продукт и затова правителствата са длъжни да го субсидират. Като част от културното пространство и като достъпно изкуство то би трябвало да допринася за съхраняването на националния дух, да се занимава и с духовни проблеми, не само с развлекателни истории.

- Ще се удържи ли тази посока?
- Културният процес е стихиен, трудно се управлява, но за да бъде богат, трябва да го има. Да са много и различни филмите и да са продукт на собствената воля на твореца. Защото всеки реагира различно – някои приемат съблазънта да разказват занимателни истории и да се радват на всенародна обич. В това няма нищо лошо, но то не бива да е еталон, да се сочи като успех. Насърчаваш ли само пазарното начало, опасността филмите, уж общовалидни, да загубят принадлежността си към една култура е голяма. От творбите на младите много харесвам  „Подслон”, „Кецове”, „Аве”.

В прехода настана изключителна немара към културата, тя беше обявена за тунеядец на предишната система, най-лесно беше от нея да се вземат парите. И докато се освестим, минаха десет години, в които естествената връзка между поколенията се прекъсна. Слава богу, не безвъзвратно. Сега владее диктатът на парите. Чрез телевизионните сериали. Актьорите отиват там – заради пари и популярност, има изкуствен ПР във всички медии и никой не си дава сметка, че те възпитават лош вкус към развлекателно-фалшиво действие дори когато нещата уж се случват в наши дни и с наши съвременници. Няма ги духовните проблеми. Решават се битови дилеми.

- Да се върнем отново 25-30 години назад, защото към филмите от това време има интерес, и то от младите.
- Да, но към по-комедийните, основани на афористичен диалог. Например в „Замунда” не откривам филми на Георги Стоянов. А той е стилист!
Влязох в киното през 70-те, това е моята младост и е естествено да има носталгия, но се старая да съм обективен. Тогава ветрилото се отвори широко – Людмила Живкова делегира правата на Павел Писарев, който беше мъдър, умерено циничен спрямо идеологията продуцент и каза: „Трябват ни два нужни филма (да се харесат в ЦК), два много добри (истинско кино), останалите да са нормални, но не и спрени”. И той създаде условия да работят всички поколения. Имаше широк спектър от филми и този процес не беше особено дирижиран.

От време на време имаше наказателни акции, но те бяха предизвикани от завистници в ЦК. Някой подшушнал на Т. Живков, че директорът на института в „Една жена на 33” бил той, защото бил ловец - ей такива глупости - и се стигна до забраната на филма и до смачкването на Христо Христов. В онази система трябваше да се намери удобна формулировка за какво е филмът. Имаше надлъгване. Всички бяха вече наясно с пропукващата се идеология и затова я отстояваха с премерен цинизъм.

- Но „Мера според мера” все пак беше спрян.
- Срещу него настръхнаха ортодоксалните историци с тезата: ”Може и така да е било, но не трябва да се показва”. Бяха възмутени например как е възможно кадровият български офицер Гоце Делчев да допусне след взривяването на моста на Ангиста четниците да крещят така хаотично. А този епизод е възпроизведен по спомените на четник, които четохме в Държавния архив. Пише буквално „Викахме до бъзбог и с такива псувни, че в Солун шалварите на кадъните вервам да се разклатиха”. За историята трябва да се разказва с максимално приближаване към тези, които я правят, не толкова към събитията. Въпросните историци поискаха с писмо да бъде забранен и това стана. Но за мое изумление млади научни сътрудници написаха писмо в защита. За тези времена това беше изключителна смелост с голям морален ефект.

 

Сподели във Facebook