Широка добродушна усмивка, естествено присъствие на сцената, музика, която неусетно започваш да си тананикаш – това е марката Хайгашод Агасян, любима и винаги щедро аплодирана от публиката. Хайго (както го знаят всички) завършва виола, майсторски клас в Консерваторията през 1978 г., после постъпва в Народния театър за младежта, от 1991 г. – в театър „Възраждане”. Свири в различни симфонични и камерни оркестри. От години работи в тандем с поета Недялко Йорданов, участва като актьор в постановките му, пише музика по негови стихове, акомпанира му на концерти в България и чужбина. Хайго има колекция награди от най-авторитетните ни фестивали и конкурси. Разговаряме в дома му в центъра на София точно преди рождения му ден на 28 януари:

Тази къща е „богата“ със спомените си, с невидимото присъствие на много хора, на голямото семейство, което някога се събираше на рождения ми ден. Но близките ми си отидоха един по един, другите роднини отдавна заминаха за Америка. Така че за рождения ми ден се събираме тримата с жена ми и сина ми и близки приятели, които никога не ме забравят - Кристина и Мишо Белчеви, никога Недялко Йорданов не ме забравя, както и аз него. Понеже съм зимно момче, обичам този сезон, зимата ме е импулсирала винаги за работа, държи в кондиция. Но тази година ми идва вече малко в повече… Иначе, както си пея тихичко, вървейки по улицата, за пръв път съм малко умислен, казвам си – Хайго, какво става, на този рожден ден за пръв път ще си пенсионер. Благодаря на съдбата си, така е подредила нещата, че да съм в един особен, друг свят, който ми помага да се спася от злободневието, от елементарните хорски дребнавости. Животът ми вероятно е бил предначертан - да свиря в някой оркестър, но благодаря на театъра, че ме откри. Когато завърших Консерваторията, трябваше да отида по разпределение в Бургас, да преподавам музика. Но казах на ректора проф. Райчев, че съм се явил на конкурс в Младежкия театър. Той беше страшно разочарован, че отивам в театър, и каза – „Дотам ли я докара, Хайго…“. Но постъпването ми в Младежкия театър преобърна живота ми по посока на писането на музика, актьорите, режисьорите ми даваха криле да правя това. В театъра се запознах с Недялко Йорданов, Искра Радева. И разбира се – точно театърът ме запозна с моята съпруга.

Потиска ме, че лицата на хората не са ведри, не се усмихват, но не се и оплаквам и съм благодарен, че и на мен ми е дадено по този начин, чрез музиката, моята душевна нагласа да стигне до хората

- Да се върнем малко към фамилната ти история, арменските корени.

- Аз не знам много, защото дядо ми Хайгашод, който е дошъл от Одрин, е починал десет години преди да се родя. Той пристига в Пловдив още преди геноцида през 1915 г., виждайки накъде отиват нещата. Защото още през 1894-98 г. е имало големи кланета, стотици хиляди арменци в Османската империя са избити. А семейството на баба ми идва от Гюмюрджина, запознават се с дядо ми в Пловдив, баща ми се ражда през 1908 г. В документите, аз ги пазя, той е записан като Азад Сахман. Азад на арменски е свободен, а сахман е граница. Значи „свободна граница“. Вероятно баба ми и дядо ми са усещали, че независимостта на България е близо. Другият ми дядо е от село в Анадола - Еверег, което така и не намерих на картата. Били са четирима братя. Тримата пристигат в България, но загубват четвъртия. Това често е ставало при тези големи преселения. Откриха го в Детройт, но не можаха никога да се срещнат. Помня като дете как в онези години на тотален дефицит пристигаха от Америка колети – платове, дрехи, невиждани от нас неща.

- Привързаността на арменците към семейството е пословична наистина.

- Да, историческата съдба явно обостря това желание да си знаеш роднинитe, да имаш подкрепа от семейството. Най-близкият ми човек от фамилията в момента е леля ми, която е на 94 години, живее в Ню Йорк. И нейните деца и внуци са там. Намерих си братовчеди в Гърция, по линията на баба ми. Те са в Солун, в Атина, в Комотини - отидох, открих ги и сега сме си близки, контактуваме. Намерих и братовчедите си в Армения, които никога не бях виждал. Преди десет години отидох, като знаех само трите им имена и квартала, в който живеят. А той е с размерите на „Младост“. Търсих ги дълго от блок в блок и Господ пожела да ги намеря. Голям късмет. Имам братовчедка във Виена, други роднини в Ливан. Знам, че са разпилени и другаде по света наши роднини, но няма как да ги намеря.

- Знаете ли езика, как общувате помежду си?

- Езикът е този, който са говорили баба ми и дядо ми преди сто години. Всички арменци по света говорим стария език. Ние тук с братовчедите ми като деца имахме учител, който идваше да ни учи да пишем и да четем. Като бях в Армения, там ме разбират, но аз ги разбирам по-трудно, има много нови думи, развил се е езикът.

- Въпреки чудовищното изтребление, на което са били подложени, арменците са като правило жизнени, изпълнени с оптимизъм, артистични хора.

- Чувството за хумор, самоиронията по-точно, е вероятно най-важното нещо, което позволява на арменците да останат изправени - въпреки тъжната историческа съдба. Тя не е лека и за България. Мисля, че и българите, и арменците са велики народи, защото величието не се измерва с територия или численост. Ние сме малки, но хилядолетни народи. Това за мен е много важно. И може би затова за взаимната обич между двата народа никога не е имало пречка. Неслучайно през 1921 г. България отваря приема към 50 хил. арменци. Самоиронията особено помага срещу житейските препятствия, силно оръжие е. Знаеш ли защо арменците нямат космонавт? Защото, ако имат, всички арменци ще умрат от гордост, всички грузинци - от завист, и целият Кавказ ще остане на азербайджанците.

- Ами кой не е чувал за всезнаещото Радио Ереван, какво признание за арменската находчивост само!

- Като пристигнах в Армения, първото нещо, което пожелах да видя, беше прочутото Радио Ереван, което има отговор на всички въпроси. То е в центъра на града. Голямо разочарование беше! Снимал съм се пред него - една невзрачна, малка сградичка. Което никак не омаловажава неповторимия чар на вицовете. Например един от любимите ми - „Питали Радио Ереван каква е разликата между социализма и оргазма. Разликата е, че при социализма се пъшка значително по-дълго“. Или - „Каква е разликата между бедния и богатия швейцарец? Че бедният сам си мие мерцедеса“.

- В кои моменти те спохожда вдъхновението?

- Вдъхновението идва от моя светоглед – заложен ми е. Аз си пея, тананикам си постоянно и докато вървя, „магнетофонът“ се върти, не мога да го спра. Приемам деня с усмивка, радвам се, че слънцето е изгряло, че съм се събудил. Радвам се на срещите с хората, на работата си. Така съм устроен – гледам на живота от добрата му страна въпреки нерадостната действителност. Потиска ме, че лицата на хората не са ведри, не се усмихват, но не се и оплаквам и съм благодарен, че и на мен ми е дадено по този начин, чрез музиката, моята душевна нагласа да стигне до хората.

- Как се раждат нотите, винаги ли работиш върху текст?

- Да. Аз съм маниакален на тема текст, винаги около мен има камари стихове и когато стигна до нещо благодарно за музика, съм щастлив. Как става писането? Когато прочета стихотворението, усещам първата емоция и си казвам, че си заслужава да вникна по-дълбоко. На втория етап започвам да чопля върху стиха – така че той и музиката да станат едно цяло, сякаш са създадени по едно и също време. И вече отново се появява емоция и тя ме грабва, но я преживявам като по-висш тип от първоначалната…

- Кои свои песни смяташ за емблематични?

- Аз обичам баладите, искам думите да се чуят ясно. Най-любима на публиката е „Не остарявай, любов“ по стихове на Недялко Йорданов. Писал съм я дълго, месеци наред. Другата много харесвана, която винаги се посреща с овации, е „Искаш с теб да останем добри познати“ по стихове на Блага Димитрова. Ако трябва, пак условно, да посоча трето място – то е също за една песен отпреди доста години – „Молитва“. Хората я познават в изпълнение на Ваня Костова.

- Спомням си как се възприемаше „Бог да пази България“, изпълнението ти на живо в „Хоризонт“, отзивите в онези времена на светъл порив.

- Отдавна не съм я пял. Наистина, очаквахме, че ще се променим самите ние по-бързо. Мисля, че да - България „изтегли билета, в който се крие късметът“, но не сме спокойни. Има страх от утрешния ден, ако щеш, от непредсказуемите реакции на хората на улицата дори. Загуби се милостта, любовта, прошката, добрината, избухнаха негативните страсти. Оказа се, че голяма част от хората не са готови за свободата – приеха я като безконтролно, разпасано, безотговорно отношение към човека, към живота. Има нетърпимост, неуважение между хората. А за мен демокрацията е отговорност, индивидуална. И всеки с работата си, с действията си трябва да е достоен да живее в цивилизована среда. Най-лесно е да хвърлим вината за разочарованията върху тези, които управляваха през годините. Вероятно много от тях нямат качества и не заслужават местата си. Но най-страшното е, че не дават добър пример, защото, знае се – рибата замирисва от главата.

- Имаш концерти в чужбина и сигурно си забелязал, че българите там са различни, дисциплинирани са, адаптират се. Защо тук редът, порядъчността не могат да виреят?

- Винаги ме е възмущавало, че безцеремонно се нарушават елементарни правила. Примерно някой е паркирал върху зелена площ и когато направиш забележка, чуваш – „Гледай си работата, тук е България“. Обидно е! Това чувство за безнаказаност и увереност, че у нас можеш да си позволиш всичко и това е в реда на нещата, ме разгневява страшно. Наистина има разлика при българите в чужбина - хората са спокойни, усмихнати, нормални. Мога да говоря за доста страни в Европа, за САЩ, където съм бил много пъти, особено в Чикаго, градът с най-голяма българска колония.

- Как стана така, че започна да пишеш и за деца?

- Когато се роди синът ми през 1989-а, като всяко бебе той плачеше, будеше се и аз не можех да се концентрирам изобщо. И видях, че като започна да му пея, се успокоява. (Той самият има извънредно музикален слух.) И аз започнах да пиша песни за деца, дотогава бях писал музика за детски пиеси. Но като видях, че песните се харесват на децата, получих много силен стимул и кураж. А общуването с децата открих много по-късно. Да излезеш пред една голяма детска аудитория и да задържиш вниманието ѝ никак не е лесно. Там няма фалш - или те приемат, или не, не можеш да ги излъжеш. Вероятно у мен има нещо детско, което не си е отишло и те го усещат. Затова и досега работя за и със детската публика. Съвсем скоро издадох книжка и диск „Детството си отива“. Ако трябва да съм откровен, детството не ще да си отиде от нас. Обикалям България, правя много концерти, щастлив съм, че ме канят в журита на детските конкурси. Имаме много талантливи деца и те трябва да бъдат стимулирани. Защото музиката е най-висшата енергия, връзката ни с вселенската хармония. И аз благодаря на моите родители, че отрано са направили така, че да уча цигулка, да се развива моята музикалност.

- Важно е и на какви професионалисти и хора попада човек още в младостта си…

- Изключително! За мен това са големият педагог Константин Зидаров, проф. Магнев, който ме приемаше като свое дете, проф. Станчев, проф. Хлебаров, проф. Христов – това са хора, цял космос за мен. Велико нещо беше да се доближиш до тях. Много голямо въздействие са ми оказвали писатели и поети, начинът, по който работят, техният свят, където бях допуснат... И понеже наскоро се развихри скандал около Стефан Цанев, искам да кажа, че ако някога съм се чувствал герой на сцената, то е било, когато и той е бил на нея. В онези години и той, и Доротея говореха неща, които много хора не смееха дори да си помислят.

- Казваш, че детството не иска да си тръгне от теб, пазиш ли любимата си книжка?

- Пазя си още книжките с приказки от „Славейче“. Пазя си на видно място и една книга, която ми е подарена, когато съм бил на 8 години – „Най-, най-, най-“. В детското ми съзнание се е запечатала най-ярко – беше винаги до възглавницата ми и можех по всяко време да отворя и да видя всичко най-голямо, бързо, високо, голямо в природата, а също и най-големите човешки постижения. На страницата за най-големия художник беше портрет на Рембранд и картината „Нощна стража“. И когато след много години попаднах в Амстердам, първото нещо, което отидох да видя, беше това платно, огромно е, стоях с часове пред него. Имаше в книгата и страници за други най-велики творци, както и за най-великия човек на света, ще се сетиш ли кой е?

Оказа се, че голяма част от хората не са готови за свободата – приеха я като безконтролно, разпасано, безотговорно отношение към човека, към живота

- Не е трудно, нали съм чела същите някогашни книжки!

- Да, Ленин, нямам думи! Но така беше.

- Личната ти класация „най-“ в музиката, с условността, която зрелостта предполага, разбира се.

- Аз съм завършил Консерваторията, свирил съм в много елитни оркестри в България и в чужбина и класическата музика е в душата ми - макар че пиша поп, театрална, детска музика. Най-близки до сърцето ми са Моцарт, Шуберт. Родени сме на три поредни дати. Така сме подредени гениите. Боготворя Бах, за мен е върхът, на особен, единствен пиедестал в световната музика. Имам кумири от поп музиката, за които мога да докажа като музикант, че са по-добри от другите. Защото в този свят сега всеки ден никнат стотици звезди. Докато моето поколение нямаше достъп до западната музика и сме откривали невероятните песни на Ленън и Макартни, открихме великите „Би Джийс“, пазя техни плочи, плакати от 1965 година. Също АББА много обичам. Това са състави с безкрайно красива, извисена музика, изящна фраза, многогласно пеене.

Ценя българската музика, поколението преди нас. Като млад автор споделях с Тончо Русев, че влагам цялата си душа, но някак не ме забелязват достатъчно… Запомних съвета му: „Пиши честно спрямо себе си и ще видиш - ще дойде време, когато само ще подаваш нотите“. Не му вярвах. Но времето, когато името вече започва да работи за теб, е много опасно. Защото, ако се вземеш на сериозно, това е пагубно за твореца. Така че сега съм още по-отговорен към това, което правя. Много съм благодарен на Борис Карадимчев, защото той занесе навремето за първи път мои ноти в радиото. Ценя творчеството на Стефан Димитров и смятам, че той е най-европейският съвременен наш композитор. Харесвам като хора и като музиканти Стефан Диомов, Красимир Гюлмезов, Светослав Лобошки, с много други колеги работим добре.

Сподели във Facebook