Калин Терзийски: Мизерията идва, ако цялата енергия се насочи към материалното

С Калин Терзийски разговаря Галина Спасова

Преди 3 години Калин избра да е жив и сам, с неистова воля се изтегли за косата от самото дъно на алкохолизма и наркотиците. Миналата есен получи една от 12-те награди на ЕС за литература, а след стихосбирки, сборници разкази, публицистика, тв сценарии (”Хъшове”, „Каналето”, „Пълна лудница” и др.) дойдоха и двата му романа, предизвикали всичко друго, но не и безразличие – „Алкохол” и „Лудост”. Заглавията загатват за шокиращата автобиографична прямота, която води читателя през собствените бездни, любови, смърт и възкръсване... „И много други неща, за които сме склонни да замълчим. Или преглътнем”, казва авторът, който е бил дърводелец, санитар, медицинска сестра, лекар в психиатрия. Днес д-р Терзийски пие само чай  и единственото му занимание е писането.   

- Защо настоя да се снимаш с книга на Алън Гинзбърг?
- Защото е сред тези, от които съм се възхищавал от 18-годишна възраст, когато поемата „Вой” се разпространяваше в София апокрифно, на циклостил. Винаги съм се възхищавал на тези, които са против всякакви системи.

- Но след наградата на ЕС някои казаха, че си се вписал в системата, в конюнктурата.
- Ако се бях вписал, щях да живея по-друг живот. А моят е показателен за това как се води борба в България. Борбата ми е да докажа, че един писател тук може да работи и да живее именно като такъв. Т.е. аз съм дотолкова извън системата, че искам да създам нова. Не на връзките и конюнктурата, а такава, в която писателят работи като миньор – тежко, ежедневно, много, но и печели сериозни пари. А това не се връзва с никоя система. И изведнъж гракват страшно срещу мен. В системата са тези, които не работят, а изкарват пари. Мисленето у нас е, че чрез труда си в изкуството не можеш да се издържаш и да живееш порядъчен живот на работещ човек и не е редно да се опитваш.

- Очакваше ли да ти завидят?
- Пиша от 15 години, но в последните 3 реших, че това е професията, от която трябва да се препитавам, и то честно. От три години аз не ходя, аз тичам – ставам в 4 сутрин и си лягам в 12. Винаги са ми завиждали, но по различни начини. Когато бях извън въртележката, ми завиждаха, че мога да се откъсна. Карбовски (който ми е приятел, макар да не се виждаме, обиден е сигурно) казваше – „Аз докато ям л...., ти си правиш каквото си искаш”. За да е по-драстична моята победа, му подарих личната си карта и той я залепи на стената. Докато той по цял ден тичаше, аз правех каквото си поискам. Както правя и сега. В българския език воля се нарича да правиш каквото не искаш, а обратното е почти инкриминирано – своеволничиш. Да имаш воля означава да искаш нещо. Да правиш каквото искаш – това  е важното, и тогава ти завиждат.

- Документални или художествени са книгите ти с истински случки и имена?
 - Критериите за художественост са в дълбочината на прозренията, изяществото на езика, метафорите. Когато с Деяна Драгоева (бел. ред. - съавтор на романа) месеци обсъждахме как точно да изглежда „Алкохол”, й казах – аз пиша една грамадна поема за моето поколение. Няма документални поеми.

- Поколението разпознава ли се?
- Да. Стотици хора, които ми се обаждат, са разпознали себе си. И немалко от децата им също ме търсят. Всяко поколение има грамаден порив към антиконформизъм, а и двете книги са за това. Във всички времена има немалка група хора, които остават самотни с една блестяща мечта – свободата, изкуството. Тези книги са за тях.

- Изкуството може ли да спасява мечти?
- „Алкохол” в една от възможните трактовки е точно роман за човек, тръгнал към свободата и към красивото, спънал се по пътя, потънал дълбоко, но отново чрез същото това изкуство изплувал на светло. Но там по-скоро вярата е това, което спасява. Не в мистичния смисъл.

- Звучиш като човек, преодолял гнева.
- Когато бях съвсем млад, гневът можеше да преобърне цялата ми същност. Сега може да ме разгневи всичко – като един най-обикновен кисел български чичко, - но на съвсем друго ниво. За да се поддържа човек в работно състояние, трябва да се ядосва малко. Ядосвам се за тонус само.

- Защо разлюби психиатрията?
- Още от втори курс се занимавах с психиатрия с голямо желание и целенасочено. Струваше ми се най-близкото до мен нещо в медицината. Но начинът, по който тя се практикува в България, не е това, с което бих искал да се занимавам. Прекалено много време отива за обслужване на системата, а не на болните.

- Излизат смразяващи данни, че алкохолът обсебва все повече младежи. Какво би им казал като човек, върнал се оттам, накъдето са се запътили?
- Интересно, почти не съм мислил за това. Въпросът е актуален, защото имам дъщеря на 16 години, но не го свързвам с моя опит. При мен беше предрешено и съм го описал. Ето тук психиатрията има огромно поле. И на някои места по света тя вече го е разработила - да открие кои хора имат предразположеност към някои състояния, заболявания. А не да лекува последствията. На 22 години бях смел бохем и весело момче, но заболях от паническо разстройство. Тогава тази диагноза нямаше дори име и аз се влачих пет години, бях изключително зле. А алкохолът е най-силният противотревожен медикамент и аз години наред съм се „лекувал” сам, докато ходех при всякакви лекари, беше мъчително и никой не знаеше какво да направи. Накрая един много добър психиатър, доц. Михов, ми помогна. При мен нещата се развиха заради неблагополучията на времето, които обричаха нашето поколение. Не трудностите хвърлят човека към „спасителна” сламка, а липсата на опорно скеле от ценности, от стабилности. На моето поколение беше изтръгната из основи понятийната система.

- Днешното не е ли още по-дезориентирано?
- Не споделяхме ценностната система на социализма – нашата беше ъндърграунд. Но беше доста стабилна – на 8 декември палехме свещи за Джон Ленън, за нас беше светец и герой. Най-основни неща - патриотизъм и антипатриотизъм, свобода и антисвобода – тези двойки ценности изчезнаха. Ние растяхме, мразейки социализма. А сега това понятие няма никакъв смисъл – ето това е изваждане от стабилност. Сега примерно парите и да живееш гот (като в това не се влага разбираем смисъл) са тотални ценности. Ценностите са най-съмнителното нещо, но когато има имагинерна стабилност, хората са спокойни. За нас Ван Гог беше ценност. Сега също, но защото „Ирисите” струват 100 млн. долара.

- Какво бъдеще чертаят парите като свръхценност?
- Има притча - царски астроном казвал: „Ваше величество, звездите започват да гаснат!”. Докато докторът не открил, че астрономът просто ослепява. Та и аз, като един застаряваш човек, ще кажа, че когато обезцениш всичко, защото го оценяваш само чрез парите, се получава затворен кръг. Но има неща, които са безусловно ценни – например човешкото страдание и болка. Добитото с изключително много труд е също ценност. В силно нестабилни времена хората се чувстват нещастни. А човечеството никога не е съществувало по-добре – в безобразно очебиен просперитет.

- Но изобщо не се чувства добре, разбалансирано е.
- Няма с какво да сравни. Никой не е живял в 13-и век. И мъдреците са негодували от своето време. Платон казва, че расте негодно поколение, а пък от него е бил Аристотел. През 14-и век от чума е измряло половината население в Европа. Не си даваме сметка, че понеже живеем в момента, фаворизираме своите преживявания, най-вече лошите. Хората са овладели размножаването си, храненето си и донякъде умирането си до степен, че да се удвояват на 50-ина години.

- ...и изглежда все по-малко валидна максимата „нищо ново под слънцето”.
- Да. Но нещо става огромна ценност – науката за дома, екологията. Ценност ще бъде с колко чиста храна се храниш, колко чист въздух дишаш, с колко чиста вода разполагаш и пиеш и на каква площ може да се разпростреш. Тези неща стават потресаващо важни в пренаселения свят. Човечеството има много възможни лоши пътища и един възможен добър. Човечеството е една плътна ципа, обхванала Земята, която е в непрекъсната комуникация, и то може да прояви собствен надчовешки разум. И шансът е доста голям.

- Може ли да се сложи юзда на материалния ламтеж?
- Не може, но човек постоянно трябва да удържа коня, да обира желанията да придобива. Мизерията настъпва, когато цялата енергия се насочи към материалното. Ние сме словесни същества и трябва да разчитаме на словото помежду си. Казваме на хората - намалете консумацията, яжте и пийте по-малко, горете по-малко бензин, и силно се надяваме те да го разберат и да го направят.

- Кой ли се вслушва в говоренето днес?
- Но си пишат хората толкова, колкото никога досега. И това не е загуба, а по-скоро ново ниво. Очаквам да бъде качен човек на дигитален носител.

- Защо бием тревога за българското „утре”, но не прекрачваме отвъд вайкането?
- Интересна страна е България. Много устойчив народ и изключително вкиснат и недоволен от всичко. България никога не е била свирепо бедна, като Ирландия примерно. Унизително е, че живеем зле, защото нямаме самочувствие и се самообвиняваме, и говорим лошо за себе си. Може и да живееш зле, но когато нямаш самочувствие, дух, радост от себе си – животът не е хубав. Гледаме нещата да минат горе-долу и да платим с достойнството си. Губили сме непрекъснато най-вече достойнство и самочувствие, за да спасим относителното си благоденствие. И сега се подмазваме като луди. Ние трябва да спечелим достойнството си - чрез поява на достойни хора. Но и обществото трябва да има воля да издига такива хора. За да се задвижва колелото, трябва да има винаги хора, които дават себе си за пример и другите тръгват след него.


 

Сподели във Facebook