Камелия Конакчиева, основател на училище "Св. св. Кирил и Методий" в Париж

Камелия Конакчиева е основател на българското училище „Кирил и Методий“ в Париж и негов ръководител на доброволни начала от създаването му през 2006 до 2011 г. Един от най-активните членове на Асоциацията на българските училища в чужбина. Работи за европейските институции в Брюксел, където е конферентен преводач.

- Заслужава си да разкажете за опита на вашето училище, то е от най-добрите.

- Започнахме с 24 деца в апартаментче в посолския комплекс и бързо броят им стигна 170, защото не тръгнахме просто като занималня, а с професионални учители и по учебна програма. Хората разбраха, че е сериозно, важно за тях. Оказа се, че ако работим по одобрена програма и учебници, може да се издадат удостоверения за децата, които се връщат в България. Макар това да не е масовият случай, мобилните семейства стават все повече. Така че сериозните образователни цели и програма за изпълнението им привлече ученици. Имаме вече седем випуска, държали с отличен среден успех матура по български във френската система като трети чужд език, факултативен. Борим се, опитваме се чрез нашия министър и нашия посланик да постигнем включването на българския и като език, който може да се избира като втори или първи - това е възможно с други "малки" езици, фински например.

Вече се помещаваме в стаи в частно френско училище, което е скъпо - 10-15 хил. евро годишно. Обучението е в събота, в 15 паралелки, от 9 до 18 ч. Учителите са 10, включително по музика, въвеждат се часове по театър. Особено важно е, че се опитваме да обхванем всички деца – както тези, които говорят вкъщи български, така и от смесени семейства, за които чуждият език е доминантен. Абсолютно не е невъзможно те да научат български като роден език. Нека да не се затваря вратата към България на тези деца. Пример са моите трима синове – те са минали там по програма, която се учи в България. Големият кандидатства и си намери сега стаж тук, в „Луфтханза Техник София“, защото иска да специализира авиоинженерство. Много е доволен от това, но без български нямаше да стане. Не познавам деца, които на 15-20 години да не съжаляват и да не упрекват родителите си, че не са учили български. Задължително.

- Но твърде много родители неглижират българския език. Докато други народности с поколения наред усърдно пазят езика си.

- За съжаление е така. Познавам много такива семейства. Опитваме се да ги убеждаваме. Българските деца в чужбина са стотици хиляди, а в училища са обхванати около 15 хиляди. Защо за френско семейство, което се експатрира, първата работа е да потърси френско училище? И ако няма, ще се запише в дистанционния център. Ние имаме ли дистанционен център?

- Може би е по-подходяща форма за мнозина, какво е необходимо, за да се направи?

- В момента говорим с МОН как точно да стане. Има няколко форми. Ние предлагаме дистанционна синхронна форма с учител в реално време, по специално разработени програми – в определен час се включва група от няколко ученици. Платформите съществуват, таблети има, ресурсите липсват. Имаме достатъчно учители, имаме и опит вече – неделното училище в Никозия е пионер, от няколко години експериментират, а от тази година работят заедно с още десет училища. Но се нуждаем от подпомагане. Имаше идея МОН да даде право на всички регистрирани училища да правят дистанционно обучение. От нашия опит е ясно, че не може всяка организация, която се нарича училище, да прави дистанционно обучение. Защото много от тези организации са с по 10 ученици, нямат нито учители, нито какъвто и да било ресурс. Моето мнение е, ако не може да се създаде в София, централно, да се направят няколко центъра по места. Може да се обяви конкурс за центрове в Европа, няколко в Америка, с точни задания и строг контрол. Но и да се финансират, за да могат децата да се включат безпрепятствено. Ако имаше досега такава възможност, може би нямаше толкова много семейства да казват, че не желаят децата им да учат. Трябва държавна политика и към тези хора, за да се информират, че не бива да взимат такова решение за децата си, защото е вредно за личностното им развитие.

- През лятото в България си идват много млади хора, а децата им масово говорят предимно на английски…

- Навсякъде ще го видите, по самолетите, по детските площадки в София... Официално бе казано, че скоро в чужбина ще се раждат повече българчета, отколкото тук. И ако миналата година са издадени 19 хил. акта за раждане на родени в чужбина, то поне на още толкова не е издаден български документ. За да не загубим окончателно тези хора, основното е образованието. Загубата на езика е фатална. Защото така произвеждаме чужденци с български паспорти. Не приемам аргумента, че българите не желаят децата им да учат езика. А имат ли възможност? Ако семейството се бъхти от сутрин до вечер, ще може ли да мисли как да осигури обучение на детето си? И за самоуспокоение си казва – не му трябва езикът. А държавата е бездействала напълно, поне до 2008 г. Днес сме доволни, че има сътрудничество, че нещо се прави, обсъжда се. Имаше реални стъпки към подпомагане.

- Какви са целите днес на асоциацията?

- Ако е ясно колко десетки хиляди българчета се раждат в чужбина, то там трябва да се сложи приоритет. Независимо колко струва - защото е въпрос на политика. Всички се оплакват, че държавата пропада, значи трябва всички нещо да направим. Министерството на образованието в европейска страна има африкански бюджет. Но ако частните училища в България ще получават държавни пари (за 1% от учениците), това ще са 16 млн. лева. Учениците в чужбина са поне 20% - за тях има 5-6 млн. Явно може да се дадат повече, ако България реши, че е много важно за нея, за националната сигурност. Сега държавата казва – ние ги подпомагаме, те да се самоорганизират. Нещата трябва да се обърнат – за да не казват семействата, че на децата не им трябва българският, нека до тях да стигне информация и да им се предостави възможност. Ние ще подпомогнем държавата да го организира. В новия закон абсолютно същия довод, който се привежда за финансирането на частните училища, искаме да се отнася и за нас. Защото не търсим финансиране изцяло, а да се финансира обучението по български. Според проектозакона обучението в чужбина по български, история и география вече е част от българската образователна система. И нека това да се финансира, а не „подпомага“ (както и досега беше – половинчато и разпокъсано). Оптимист съм, защото има напредък от 2008 г. насам, правят се стъпки.

Направи го безплатно, добре осигурено педагогически, открий дистанционно обучение и тогава казвай, че българите не искат децата им да учат езика

- Колко са училищата в момента зад граница?

- Признатите станаха 200, в асоциацията членуват 80. Всички политици се съгласяват с нашите аргументи, но казват, че няма пари или няма начин. Но то е и до организация. Като опрем до нея, е трудно, защото има двама души в МОН, които умуват над разпоредбите, а училищата станаха много. Има разбиране, министър Танев каза, че е необходимо специално звено. Не става въпрос българите в чужбина да искат от държавата пари, искаме да обучим и да дадем на България граждани. Това няма цена, ако малко се замислим. Трябва да се осигури безпрепятствен, безплатен достъп на всички деца. Не е толкова скъпо, това са три часа седмично. Когато създадох училището, всяка година губех по 20 ученици само по финансови причини. Направи го безплатно, добре осигурено педагогически, открий дистанционно обучение и тогава казвай, че българите не искат децата им да учат езика. Двадесет години безхаберие са прекалено много. Трябват по-големи стъпки от държавата –  финансиране, организация, законова рамка, правила, информационна кампания. Да се включи и Министерството на външните работи – всеки ден в посолствата ни влизат семейства и никой не им дава информация за училищата. Поне една брошурка, с линкове, с данни за билингвизма и т.н. Трябва на сайта и на външното министерство, и на МОН да има информация за билингвизма. За това трябват ли пари? И така се стига дотам, че сме обхванали през последните 5-6 години под 10% от децата (и вероятно под 5% от българските граждани сред тях). Става въпрос за нашите съседи, съученици, деца, внуци. Искам да подчертая: обучението по български език в чужбина е възможно и ще е много тъжно, ако след няколко години младежите се върнат и не знаят да пишат. Никой не може да прогнозира какво ще бъде тук след 20-30 години. Но дори и да не се върнат, нека да помним, че тези деца са най-добрите инвеститори в България и най-добрите ни посланици в цял свят, ако запазят езика и културата ни. 

Сподели във Facebook