Снимка: Росен Вергилов

Наум Шопов-младши се представя все по-уверено като ново попълнение в третия сезон на сериала „Откраднат живот“. За завършващия медицина бъдещ хирург ролята на д-р Тасев е нещо като генерална репетиция за това, което го очаква съвсем скоро – отговорността за човешкия живот. Наум прекъсва семейната актьорска традиция, която съвсем не започва само две поколения назад – с дядо му Наум Шопов, баба му Невена Симеонова и баща му Христо. Със сцената са свързани още прадядо му (основател на театъра в Стара Загора), прабаба му, майка му, леля му. Покрай артистичното семейство Наум има няколко участия в киното, а за първи път е на сцена едва 7-годишен, в „Кукувицата“ по пиеса на Елин Рахнев.

- Всеки човек държи в съзнанието си някакъв образ, който винаги свързва с детството си. Твоят какъв е?

- Аз се сещам винаги за кв. „Св. Троица“, където са ми били всичките приятели, за едни филии, които ми се подаваха през прозореца - това беше единственият начин да хапна, защото по цял ден бях навън и не се прибирах. Типично безгрижно момчешко детство имах - тичане, ожулени колене, вечно се връщах изпоодран. За съжаление, пътищата ни с приятелите оттогава се разделиха. Още като влязох да уча медицина, начинът ми на живот се промени доста.

  • Изненадващо е, излизайки от такова артистично гнездо, да се обречеш на нещо съвсем различно.
  • Винаги съм имал интерес към биологията. По-точно всичко тръгна малко случайно - в 9-и клас щях да остана на поправителен изпит по този предмет и учителката ми каза, че ако не науча всичко, няма да ме пусне. И аз тогава, четейки за поправителния, открих, че всъщност ми е много интересно. И оттам нататък биологията ми стана любимият предмет, по него учех с истинско удоволствие. Заинтригува ме чистата биомеханика – как и защо работят клетките, интересни ми бяха анатомичните подробности, още съвсем повърхностно изучавани тогава.
  • Да следваш медицина е извънредно трудно. Имал ли си моменти, когато ти е идвало да се откажеш?
  • А, имало е, неведнъж. За пръв път си зададох въпроса „Аз в какво се набих?“, когато бях във II курс – в сесията с анатомията и физиологията. И имаше моменти, в които се питах - защо го направих този избор, не се ли прецаках едва ли не… И всичко това беше комбинирано със съмненията дали ще мога да се справя, дали медицината е за мен. После още няколко пъти съм изпадал в такива настроения, но никога нищо не е било достатъчно драматично, та да ме накара да се замисля наистина сериозно.
  • Как се измъкваш от тези периоди на криза, на съмнения в силите си?
  • С още повече учене, а понякога и с почивка – защото в един момент, когато си много уморен, ставаш непродуктивен и приемането на информация не е ефективно. В такива дни намирам начин за почивка, за разпускане – основно с физически упражнения. Всъщност с тях аз постоянствам - поне 5 пъти седмично. И това много ми помага - не само в ученето.
  • Съвсем скоро като дипломиран лекар ще трябва да поемаш сам отговорност. Ролята ти в „Откраднат живот“ е своеобразна прелюдия към този нов етап в живота ти. И за разлика от другите актьори при теб е колкото игра, толкова и реалност.
  • Готвя се за деня, когато ще поема отговорност за решенията, но досега не съм разсъждавал по въпроса по такъв начин, че да се уплаша. Мисля си, че полагам достатъчно много труд, усилия, за да съм максимално подготвен и адекватен за отговорността, която неминуемо ще нося като лекар.

Мисля си, че полагам достатъчно много труд, усилия, за да съм максимално подготвен и адекватен за отговорността, която неминуемо ще нося като лекар

А на снимачния терен за мен преживяването е съвсем различно наистина. Защото вече в V курс имам някакви немалки познания, поглед, сблъсквал съм се реално с подобни ситуации, случаи, пациенти – като, естествено, не аз съм взимал решенията. В същото време всичко това не ми се е случвало толкова много пъти, че вече да съм претръпнал. Така че погледът ми е различен, раздвоен между играта и реалността. И случаите, които се показват в сериала с мое участие, преживявам малко по-емоционално, защото съм виждал такива пациенти в болница. А и в бъдеще със сигурност ще видя като лекар безброй такива истории, трагедии, болка. Но и ще изпитам в реалния живот щастието, когато спасяваш, помагаш. За другите това е просто сценарий, за мен е почти истинско.

- Даваш ли идеи в „операционната“, допитват ли се за детайли за болестите, терминологията?

- Допитват се до мен. Случва се сравнително често, когато колегите имат нужда от помощ примерно какво означава даден термин, точното му произношение, ударението и т.н. Случвало се е да се допитват до мен и по чисто медицински казуси – повече глави по-добре мислят.

- Как вместваш в деня сериозно учене, снимки, спорт?

  • Така сме организирали нещата, че възможно най-ефективно да са ми разпределени задълженията по дни в графика, за да не пропускам нищо от ангажиментите в университета. Обикновено тренирам късно вечер, спя по 5-6 часа, ставам сутрин към 5:30. Разпределям ангажиментите в зависимост от деня и засега успявам.

     

  • Телевизията, киното са като наркотик, може ли да ти се услади, та да направиш остър завой?
  • Не, това е изключено. Интересът ми и желанието ми да се снимам е обвързано единствено и само с този проект поради конкретната медицинска тематика. Ако историята беше друга, нямаше да се заема.
  • Колегите и преподавателите как „рецензират“ участието ти?
  • Колегите ми гледат, за момента всички са много позитивни, радват се за мен, интересно им е. Опитват се и да ме разпитват за сюжета, разни подробности, какво ще стане по-нататък. Но самият аз не знам, разбира се. Преподавателите досега не са ми дали оценка, някои споменават, че гледат, знаят, че участвам, но нямам отзиви.
  • На чия помощ разчиташ най-много в сериала?
  • На моята партньорка Луиза. С нея прекарваме и най-много време заедно. Освен че е страхотен партньор по време на снимките, тя има доста голям опит вече и винаги се опирам на нея, разчитам на нея.
  • Баща ти гледа ли те?
  • Не само той, майка ми, цялото ми семейство гледат сериала и им е доста интересно. То и в цяла България го гледат доста. Мисля, че понеже в сюжета е преплетена много болната за всички тема за здравеопазването с всекидневни случки, драми, проблеми, затова е привлекателно и интересно за хората. Много близко е ставащото на екрана до реалността и публиката го вижда. Може би се различава основно по това, че в декора на болница „Св. Кирил“ се държат малко по-добре с пациентите, отколкото в истинските.

    С развитието на образа по-малко притеснен ли си?

- Отпускам се, категорично. В първите серии, като се гледах, имах чувството, че това не е моят глас въобще. Сега вече съм по-спокоен, но винаги има какво още да се желае. Като непрофесионалист, няма как да се представя на нивото на актьорите в сериала. Но се старая, мотивиран съм да се науча, да стана по-добър. Не бих казал, че участието ми като аматьор ме смачква, точно обратното.

  • Когато си свалиш тъмните очила на улицата, сигурно е различно вече.
  • Ами да, започнаха да ме разпознават хората, много се гледа сериалът действително. Засега винаги изцяло доброжелателно е отношението на непознатите, които ме заговарят.
  • За момичетата явно не оставяш надежди…
  • А, да, сърцето ми е твърдо заето. Имам дългогодишна връзка и съм страшно влюбен в моята приятелка.
  • Специалността избрал ли си твърдо вече?
  • Винаги е била и ще бъде хирургията, категорично. И попивам, уча в хирургията най-лесно, защото там виждам бъдещето си. Още не съм избрал конкретна хирургична специалност. В момента карам доброволчески стаж в болница „Св. Екатерина“, в кардиохирургията, и доста неща вече съм виждал, дори съм правил. Но не съм сто процента убеден, че ще се насоча към кардиохирургия, въпреки че за момента тя ми е приоритет. Обикалям много по клиники - бил съм в травматология, бил съм в коремна хирургия…
  • Освен чистото знание и известен опит с какъв принцип ще излезеш от университета?

- Основното, което съм се опитвал да си наложа като максима през годините на следването, е, че подготовката – дали теоретична, дали практическа – е всичко. Без добра подготовка си никой, дали в кабинета при пациентите, дали в операционна. Имам за пример двама такива преподаватели, те са асистенти, които са ми оказали голямо влияние и са оставили у мен най-силно впечатление. Единият беше по предмета УНГ, а другият тази година – по педиатрия. Това са двама специалисти с изключително диагностично мислене, толкова много познания имат, освен по специалността, също и широки общи познания по медицина. И това им дава възможност да забелязват някои неща, които не всеки специалист в тяхната сфера може. Двамата ни учеха също как да мислим, да разсъждаваме върху всеки случай, да усвоим алгоритъма. И много важно според мен – това са хора, които искрено искат да предадат своите знания на студентите си. Защото да си асистент означава именно това, да се стремиш да дадеш на студентите максималното. Ако имаше повече като тях, щяхме да сме много по-добре подготвени, което е плюс за всички. За жалост, повечето ни асистенти не са били така отдадени на работата си. 

  • Учат ли ви и на старото правило, че половината от лечението е вниманието към болния, съпричастността?
  • Не мога да кажа, че е застъпено това въобще. За щастие, конкретно колегите ми от групата, с които най-много общувам, всички мислят и на практика работят в тази посока – уважението към пациента. Защото хората идват при теб винаги с проблеми, притеснени, тревожни и не е допустимо да си груб с тях. Такова отношение не им помага. Напълно съм съгласен, че това е може би най-болният въпрос в здравеопазването ни.
  • Много млади лекари виждат бъдещето си в чужбина.
  • Мислил съм доста по този въпрос. Желанието ми е да остана тук. Харесвам си България и ако имам възможност да специализирам тук нещо, което желая, и на място, което е достатъчно добро, бих го направил тук. Същото се отнася и за работата. Но за съжаление, системата в България не е достатъчно добре устроена по отношение на специализациите и невинаги имаме тази възможност. Така че ако не си намеря специализация тук, ще отида в чужбина.
  • Коя семейна черта ще се стремиш да продължиш?

Не може да си окачваме български знамена на прозореца, а в същото време да си хвърляме през него фасовете и боклука

- Упоритостта. Това е нещо много характерно за нашата фамилия. Мисля, че съм го наследил и доста ми помага в медицината. Мечтая си да бъда много успешен хирург, голямо име в нея, за да може фамилията Шопови да е известна не само с актьорското майсторство, но и в медицината. Искам да бъда по цял ден в операционната, да работя много и да ставам все по-добър.

- Как в младежката ти среда се коментира българският живот, политиката?

- По-скоро  коментираме хората, които живеят в България, техните принципи и приоритети, манталитет, възпитание, защото според мен оттам идват основно проблемите ни. Не може да си окачваме български знамена на прозореца, а в същото време да си хвърляме през него фасовете и боклука. Този псевдопатриотизъм е нещо, което ме побърква, отблъсква ме. Един много голям човек в една много голяма страна е казал преди години: „Не питай какво ще направи страната ти за теб, а какво ще направиш ти за страната си“. Не може да мрънкаме, че е мръсно и прашно, и да продължаваме да цапаме. Да мрънкаме, че са ни негодни политиците, и да не правим нищо по въпроса. Принципите, по които живеем, манталитетът ни е много, много сбъркан. 

  • Идва ли време поколението ви, отворено към света, без комплекси  и носталгии, да стане по-активно и отговорно за страната си?
  • В съвсем близко бъдеще може би не, но се надявам, че в един момент на младите хора и на мен включително ще ни писне достатъчно и ще можем да вземем нещата в свои ръце. Тази работа не чака друг освен нас.

 

Сподели във Facebook