Миролюба Бенатова има всичко, за което един професионалист може да мечтае. Известност, рейтинг, награди, признание, реализация тъкмо в желаното поприще. Логично за нашето европейско кьоше, това върви в комплект с поемане на съответните дози завист, неразбиране, негативизъм. Тази нежна жена обаче показва характер да продължава – с все по-зрял и по-мъдър почерк. Миролюба започва работа като стажант в „168 часа“ само на 18 в най-предизвикателните за прохождащ журналист първи години на демокрацията, но малкият екран се оказва мястото, където успява да разгърне своята амбиция и можене.  

 

  • Говорим в деня, когато словото на Мерил Стрийп е световна тема. Тя би тревога и за свободната журналистика. Как разчитате този знак, идващ от най-голямата демокрация, има ли нужда журналистиката да бъде защитена?
  • Очевидно. Щом стигнахме дотам Холивуд да ни брани с всичката сила на умението на един световен артист, щом сме опрели до този най-качествен ПР (казвам го в добрия смисъл), значи професията ни наистина има нужда от подкрепа. Не само в България, а явно в целия свят репортерът малко се е снишил, няма я остротата на въпросите, няма я импулсивността. Вероятно не е никак случайно. Навсякъде по света хората с власт са направили така, че задаващите най-острите въпроси да са леко изтикани в периферията. Има начини това да се прави и те невинаги са забележими. И така полека-лека журналистиката се превръща в платформа за ПР. Това е станало плавно и неусетно, затова се оказваме неподготвени пред резултата.

     

  • Ерозира ли в същото време престижът на журналистиката, и то отвътре?
  • Мисля, че престижът на много професии е паднал и не е нужно да се самобичуваме. Тя, журналистиката, в крайна сметка е отражение, не е фундамент. Тя разказва това, което вече се е случило. Клише е, но вярно - няма как журналистиката да е по-различна от всичко останало – и тук, и в света. По-страшното е, че очевидно в световен мащаб има безкритично отприщване на ниски страсти и понеже думите имат значение (цитирам Георги Господинов), доминиращото говорене с лошотия ни трови глобално.  
  • - Интернет предоставя необятно поле за изява на лошотията.
  • - Да, интернет е тежък удар под кръста и е абсолютно доказателство, че свободата е най-голямата отговорност и може би не сме готови да бъдем свободни – особено когато сме в голяма група. Защото тогава чисто психологически се чувстваме защитени и прикрити. И мислим, че можем да си позволим насилие във всичките му форми. Интернет е място за масови словесни убийства, денонощно, така че човешката психика боледува, емоциите ни боледуват и това си личи на всички нива.
  • Ако се върнем на натиска върху пресата, на първо четене той идва от политиците. Но дали те управляват и притискат, или са само лицето на истинската власт?
  • Не знам кои наричаме политици. Делян Пеевски, като емблематичен пример, политик ли е?! Той ръководи ли?! Ръководи. Ето, някои политици са и лице, и опако, на шега казано. Те са и проводници при обслужването на определени бизнеси и бизнесмени. Две в едно. Проблемът е в правилата – има ли ги и как се спазват. Пак клиширано, но вярно. В България станаха няколко неща в последните години, които пречат на журналистиката. Едното е, че държавата стана най-важният рекламодател в големите медии чрез пари по комуникационни стратегии от еврофондове. Това е невидима нишка, която се придърпва също така немного видимо в ключови моменти. Освен това всички органи с власт в държавата откриха изключително перверзния начин за цензура, който се нарича мълчание. Отказът за даване на информация, отказът на хора да бъдат интервюирани, пресичането на достъпа на журналистите, имащи въпроси, до тези, на които те трябва да бъдат задавани, на практика скопява журналистиката. Има стени, които не могат да бъдат прескочени. От друга страна, някои държавни органи доставят информация във вид на папки, които част от журналистите материализират във вид на гръмки разследвания.
  • Имате десетки запомнящи се разследвания, а това е най-тежкият във всяко отношение журналистически жанр. Отминал етап ли е?
  • Аз смених тематиката. Разбира се, има колеги, които продължават да работят чисто въпреки обструкциите. Генка Шикерова, Марин Николов… Но все пак смятам, че разследващите журналисти у нас станаха прекалено много на квадратен метър. Шегувала съм се със Сашо Диков и Люба Кулезич – в момента, в който те станаха разследващи журналисти, аз реших да подсиля малко културата и спорта. Казвала съм го в най-положителния смисъл. През последните три години се опитвам да намирам личности, които не са известни, но имат интересни житейски истории или истински успехи, без да са подпомогнати от комунистическия елит или от ДС, и искам да ги покажа. Опитвам се да „проповядвам” нормалността. Да покажа хора, които не са крайни, да покажа, че не всичко е загубено, че има и личности, при които се получава - в нормален житейски цикъл, с обикновените трудности и ситуации.
  • Кой сюжет се е врязал в паметта Ви като особено тежък?
  • Много са. Но преди няколко години правих репортаж за родителите на деца с тежки, непоправими увреждания. Материалът беше за абсолютната самота на тези родители в битката им, за липсата на подкрепа - и като отношение на обществото, и като държавна организация. Тези родители са може би най-силните личности, които съм срещала. Някои бяха дори много ведри хора и за мен беше впечатляващо как човек съумява да съхрани топло, радостно, женско дори излъчване – в повечето случаи бяха жени. За радост материалът успя да промени нещо в живота им, направи се някаква стъпка. Но беше тежко – не знам дали някой е готов да чуе една майка, която казва – „исках да го хвърля от Аспаруховия мост и да скоча след него“. До каква степен на отчаяние може да бъде доведен човек в безпомощността си!
  • Навярно има и въодушевяващи епизоди, от които на човек не му се „излиза“?
  • Това беше поредицата от Америка – 14 истории за българи, успели там. Беше доста бърз маратон, за три седмици с оператора Кирил Тасев минахме пет щата. Но успях да се видя с изключителни личности и за мен тези срещи бяха истинска благословия. След всичката кал, през която съм минала за повече от 20 години, се почувствах наградена. Всяка среща беше като откровение, много зареждащо. Получих увереност да продължа да търся такива примери и да вярвам, че и зрителите искат да видят тези истории.
  • Имаше ужасен период, бяхте в окото на бурята - случаят „Катуница“ и страховитите нападки, последвали репортерския разказ…

​Интернет е място за масови словесни убийства, денонощно, така че човешката психика боледува, емоциите ни боледуват и това си личи на всички нива

  • Беше много тежка ситуация. Целта беше да реша никога повече да не се занимавам с журналистика и трябва да призная, че усилията, които се хвърлиха в тази посока, бяха респектиращо големи. Не съм допускала, че заслужавам такова голямо внимание. Беше ми трудно да запазя желанието си да продължа, това е факт. Човек или е готов да понесе такова нещо, или не е. В подобна екстремна ситуация можеш да извадиш от себе си само това, което имаш, и нищо повече. Аз, слава богу, бях готова да понеса този удар или по-скоро залп. Не бих искала да изпитвам вътрешния си потенциал никога повече по този начин и се надявам да не ми е писано. Тогава получих индивидуална подкрепа от колеги. Винаги споменавам Люба Ризова, защото нейната лична и професионална подкрепа беше решаваща, за да мога аз да получа възможност да се защитавам, както намеря за добре. Знаете, че ако в такава ситуация ръководителят ви не застане зад вас, всичко е загубено. Получих подкрепа от Слави Трифонов, за което също ще съм му благодарна винаги. Споменавам тези имена, защото не бяха много хората, които в този момент като колеги видяха ситуацията така, че да поискат да ме подкрепят.
  • Тази история беше и пореден лакмус за гилдийна солидарност.
  • За мен не беше новина, че нямаме гилдийна общност и солидарност. Но най-тъжното и страшното беше, че около мен имаше много малко хора, които имаха професионалната и личната зрялост да видят в тази ситуация нещо повече от повърхността. Опитвах се да обяснявам нещата отвъд видимото и ми беше трудно. Виждах, че просто хората не разбират. Добре е, че след години нещата си дойдоха на мястото и много хора успяха да видят това, което тогава се опитвах да обяснявам.
  • Какво Ви върна в кондиция за работа?

- Една професионална ситуация. Потърсиха ме във връзка с пропадналия асансьор в „Майчин дом“, при който пострадаха бременни жени, някои тежко. Вече беше минала година от инцидента и се оказа, че се върви към това жените с тежки физически и психически травми да понесат и травмата да бъдат осъдени заради претоварване на асансьора. Този случай ме върна в релси. Разбрах, че не аз ще решавам дали да работя и че това е от Господа. Разбутахме нещата и не стана точно така, както го бяха планирали. Дадох си сметка, че тази работа я мога, че има хора, на които тя може да помогне, и трябва да продължа.

  • - С много илюзии ли се разделяхте пътем?
  • - Сигурно. Още не мога да се разделя с черно-бялото мислене, което ми е присъщо и което е вредно. Нюансите на моменти ми се губят. По-категорична съм в определянето кое е добро и кое е лошо, не мога да преодолея тийнейджърския прочит на света. Разделила съм се и с много илюзии за личности. Разочаровали са ме хора, на които съм се възхищавала. Някои от тях са били важни и в чисто професионален смисъл. Били са ми пример. Но това са нормални, човешки неща.
  • Журналистът открай време е описван като нахален, досаден, това отношение е живо все още...
  • Напоследък ми прави впечатление, че се злоупотребява с т.нар. добро възпитание. Всеки един въпрос, който не е предварително уточнен или не е удобен за събеседника, се възприема като „лошо възпитание“. Прекъсването на монолозите на хора с власт – също.

Не само в България, а явно в целия свят репортерът малко се е снишил, няма я остротата на въпросите, няма я импулсивността

  • Да, сигурно е нахално да звъниш на някого много пъти, докато не получиш отговор или среща. Това са нормални неща за професията ни. Да стигнеш до някаква информация обикновено изисква постоянство, настъпателност. Рядко някой тропа на вратата, за да ни поднесе информация, и обикновено това не е за добро. Да, трябва да си настоятелен. За съжаление, малко колеги са настоятелни вече и малко си позволяват да задават въпроси, да прекъсват властимащи събеседници и т.н.

- Остро се дискутира, особено след Хитрино, етиката при отразяване на трагични събития.

- Това са сложни ситуации, в които дори не всеки журналист попада често. Никой не може да бъде напълно подготвен за екстремни обстоятелства. Наистина, случва се да има неадекватни, неточни, неуместни или звучащи зле в момента въпроси. Но да не забравяме, че журналистът е човек, не е извънземен или съвършен. Но има и един по-важен въпрос – искат ли да говорят жертвите или близките им. Защото има моменти, в които шокът избива в желание да разкажеш. И дори да избягваш конкретните въпроси, тези хора имат нужда да „излеят“ страданието, да го изговорят, а не да го стаят. И журналистът трябва да се ориентира на момента и да вземе това, което хората са готови да дадат, без да натяга излишно гайки. И третият въпрос е – като сме толкова погнусени от трагедии, защо ги гледаме? Факт е, че има предозиране с болка, но също е факт, че клипове с насилие като този, в който акушерката удря със стъклено шише новородено, счупват сайтовете от гледане. Не съм го гледала и не бих го направила, ако не ми се налага професионално. Но милиони са изгледали клипа. Така че има голямо лицемерие в този вой „не говорете с жертвите“. Чисто професионално има мярка и никак не е лесна за дефиниране. Но тоталното зачеркване… Ами тогава да се върнем към „Работническо дело“, където за катастрофата с Паша Христова с 35 загинали има каренце от няколко реда. Преди 10 години аз извадих делото за първи път. Близките на загиналите, оцелелите и обвиняемите, които така и не са съдени поради прекратяване на делото, разбраха от мен какво е било заключението. Да се върнем към журналистиката на мълчанието от тоталитарния режим?! Не вярвам, че това искаме.

  • Къде в професионалната Ви история стои драмата с нашите медици в Либия? Работехте и в голяма конкуренция, всички медии имаха пратеници.
  • Това беше много рядък професионален шанс и всички, които работехме тогава, бяхме на едно ниво и затова бих нарекла конкуренцията по-скоро партньорство. Такава журналистическа група според мен в близките десетилетия няма да се получи. Изключително преживяване. Това са 7-8 години, аз отразявах случая от самото му начало, от ареста на медиците, още бях във вестника. И всъщност този случай беляза голяма част от моя професионален път. Три пъти да чуеш смъртна присъда за свои сънародници не е никак лесно за преживяване и отразяване. Много е брутално, особено първия път, на Гергьовден беше, 2004-а. И се радвам, че с Кристияна и Здравко сме приятели и досега и че всички те – Валя, Валентина, Снежана - са много здрави и силни личности, въпреки че преминаха през ада. Те са ми голям пример. Наричам ги учители по щастие. Защото са преживели физически и психически изтезания, но сега някои от тях са по-здрави психически от много от нас. И това, че са толкова здрави, стабилни личности и че успяха да продължат пътя си, е едно от най-големите доказателства за невинността им. Защото независимо от решението на съда, ако носеха вина, тя щеше да ги унищожи много преди всякакви съдилища. Това го казвам за всички „добронамерени“ сънародници, които с лека ръка и уста са изричали хули по техен адрес. 
  • Правили сте интервюта с наистина виновни, тежки престъпници. Дава ли контактът с тях усещането, че поначало, по природа са оперирани от човешкото?
  • Не вярвам, че човек се ражда лош, но факт е, че може да избере да прави лоши неща. Имала съм срещи със серийни убийци, осъдени на доживотен затвор, които не изпитват никакво чувство за вина. Разказвали са за насилието като за работа. Оправдавали са отнемането на чужд живот с обстоятелствата. Разговаряла съм с еталони на жестокостта и безчувствието. Някога тези хора също са били жертви, но това не ги оправдава. Как да живееш и преодолееш болката, е избор. И като видиш Ханибал Лектър на метър разстояние, не на филм и не Антъни Хопкинс в роля, разбираш, че злото няма никакъв чар, когато не е на кино. 
Сподели във Facebook