Личности

19 Септември 2016

3069

Животът днес

Нено Димов е директор на Института за дясна политика. Завършил е Френската гимназия в София и математика в СУ „Св. Климент Охридски”, има докторска степен по физика. Член е на работната група на UN/ECE по емисионни инвентаризации, заместник-министър на околната среда и водите (1997-2001), член на УС на Европейската агенция по околна среда, народен представител (2005-2009). Казва, че като съвсем млад специалист в сферата на околната среда е преминал плавно към политиката, защото двете области са много тясно обвързани. През годините изгради имидж на човек, амбициозен да се развива в полето на политиката, последователен в позициите си, залагащ на аргументацията. Започнахме разговора от професионализма, как той се постига в политиката и защо свикнахме хора да се събуждат изведнъж някоя сутрин като „политици“…

Още през 1990 г. в политиката тръгнаха непрофесионалисти и липсата на подготвени хора извън комунистическата партия беше причина за много провали. Това започна да се компенсира в тогавашния СДС и към 1997-98 г. започнаха да се появяват хора, които бяха политици, макар и не на най-високо ниво, но които могат да формулират и провеждат политика. Край на това се сложи с идването на Сакскобургготски, който разби политическия модел. Двуполюсният модел е работещият. Оттогава се вижда, че не експертизата, а съвсем различни краткосрочни популистки течения вкарват и изкарват от политиката. Не може човек набързо да попадне в община, парламент или правителство и да взима добри решения. Това е сложна професия, която изисква подготовка.

- Популизмът и политическите водевили подценяват, обиждат мислещите хора и това не е само тук.

- Нека да помним, че една малка част от света има уважително отношение към гражданите си и това е тази, към която принадлежим. Нашата цивилизация е родила Просвещението и всичко след него, включително капитализма, най-добрата икономическа система. В момента тази цивилизация е в криза, защото се отклони от фундаментите си. Може би кризата е започнала още с навлизането на социализма, който измести либералното от левия спектър и го бутна към десницата. Но двата крака на нашата цивилизация след капитализма са консерватизмът и либералното. В момента социализмът се изчерпи като идеология, но все още държи сериозни позиции в Европа и дори в САЩ. Промяната е ставала в продължение на десетки години и за връщането ще трябват пак толкова. Процесът тече, той е болезнен, но и необратим. В кризата обаче ще се родят новите лидери. Сега се прави опит за запазване на рушащото се статукво.

- С какви страхове и заплахи ще живее утре светът?

- Заплахи не виждам по отношение на света. Винаги е имало движение нагоре и надолу. Около края на Студената война имаше един връх, който се пречупи, и сега и поради геополитическото преразпределение се разместват пластовете. Пренареждане ще има. При всички положения за мен XXI век е векът на САЩ – те ще излязат от юношеския си период, ще разберат, че не могат да бъдат обичани, че са единствената суперсила, която ще бъде мразена от всички. Свиквайки с това, ще изведат нов тип политика и тя ще доминира през този век. Това няма да стане без съпротивата на други суперсили. Сериозната съпротива в момента тече от Русия, но е затихваща, няма бъдеще. Проблемът ще са Япония, Южна Корея, Тайван – геополитическата битка ще е за иновации. Двата световни иновативни центъра са САЩ и Япония. За съжаление Европа е далеч от този процес. Разумният ще се нагоди към новото. Който кара по течението, вероятно ще стигне до водопад. Мислещият човек е силният, той ще даде следващата генерация. Масата, която отказва да се развива, отказва и да еволюира. А еволюцията е непрестанен процес. Нарастването на популацията в даден момент ще тръгне в обратна посока. Тогава алтернативите са да успее силният или слабият. Ако успее паразитът, той рано или късно ще изчезне, защото няма гостоприемник. Светът е устроен така, че „гостоприемниците“, градивното, винаги да успява. Иначе нямаше да съществува „днес“.

- А градивният елемент тук напуска много интензивно.

- Това е страшно за България, защото става може би за пръв път в нашата история. Тази безпътица, която се усеща от младия и амбициозен човек, е страшна. Едно цяло поколение вече роди децата си навън и те няма да бъдат български граждани.  И искам да напомня, че те са в Западна Европа, САЩ и Канада, а не в Русия, което показва съвсем ясно, че за българите е естествена принадлежността към западната цивилизация, а не към азиатска, руска и т.н.

- В същото време пътят на страната се решава от останалите тук, сред които преобладават носталгични, не прагматични тежнения.

- Ние сме в тежко разтроение. От една страна, Турция, която е амбицирана да възстанови Османската империя, от друга - Русия, която иска да върне Съветския съюз, и от трета страна, ЕС, който е в криза. В този триъгълник някак забравяме да обичаме собствената си държава, като декларираме кои други обичаме. Не си представям кандидат за президент в която и да е държава, който да казва, че любовта му към друга страна е непреходна, и да продължи да е кандидат! Това разтроение е плод на дългогодишно промиване на мозъци. Не може да не признаем, че малтретирани тук, българските турци са търсили подкрепа в Анкара, а 45 години историята ни беше пренаписана така, че да сме част от СССР. И не може да не си дадем сметка, че от епохата на Г. Раковски до 1944 г. всички български политици са ни виждали като част от европейското семейство.

- Те са виждали и апетитите на империята на Изток, но това не сме го учили нито в училище, нито по-нагоре.

- Това е проблем на нашето образование. Познаването на фактите и способността да мислиш водят към правилните решения. Образователната система ни поднася изкривени факти, а стимулирането на мисловния процес отсъства. Резултатът е следването на емоционални подбуди и заклинания, които водят в погрешната посока. Невежеството и неспособността да се мисли често се използват за насаждане на страх. А страхът е сред основните движещи сили, но и най-лош съветник.

- Когато Борисов влезе в политиката, казахте, че е несистемен играч и това е предимството му. Има ли сега такъв, несистемен, с потенциал да пробие?

- В момента, когато социалните и икономическите проблеми са изместени като най-важни за гражданите от въпросите на сигурността, мигрантите, тероризма и т.н., има пренасочване на фокуса. И това е навсякъде в Европа. У нас сега печелившите посоки са две – първата е към стабилността, познатото, където управляващите имат много сериозен шанс. Другата линия (както и в Европа) е националистическата, патриотичната. Според анализите на нашия институт е по-вероятно „Патриотичният фронт“, а не БСП да е на балотаж. Склонен съм да мисля, че ГЕРБ ще е победител, но то не означава, че ще е в кондицията от предишните президентски избори.

- Как стоим като държава в състезанието за генерален секретар на ООН?

Едно цяло поколение вече роди децата си навън и те няма да бъдат български граждани

- Добре е, че имената на двама силни български кандидати са в световните медии, ако се водим от правилото, че няма лоша реклама. С гласуването на 26 септември за Бокова битката може да приключи и ако има друг кандидат (което е потенциално възможно), България трябва да направи необходимото, за да имаме шанс за този много престижен пост. Георгиева е достатъчно силен кандидат, но до 26-и този разговор е безсмислен. Ако тогава има вето, моралът би задължил Бокова да се оттегли, но се съмнявам. Комунисти, социалисти стоят на амбразурата докрай, особено когато защитават определена позиция – уви, не българска. Тези, които подкрепят Бокова, претендирайки, че стоят зад българска кандидатура, са сякаш заинтересовани лично от нея, а не от български кандидат, който да спечели.

- И тази кампания илюстрира как се лутаме – и народът, и водачите му.

- Дългосрочно имаме нужда от съгласие, което да е насочено към живота на българите след 30 години. То се нарича национална доктрина. Сблъсъкът на трите култури, за които говорихме, ни вкара в притчата за орела, рака и щуката. Имаме много тежък проблем за решаване и той не е икономически, а е „накъде?“. Все още нямаме съгласие дали сме част от европейската цивилизация или не (въпреки че тя е изградена благодарение и на българската държава)! Нещо, което би трябвало да е решено много отдавна, но не е. Тежнението на социалистите по вливането на България в СССР е още живо. Първата политическа проява на г-жа Нинова бе да се поклони на паметника на диктатора, предложил заличаване на българската държава. Единствената политическа заявка на нейния кандидат-президент до момента е непреходността на любовта му към Русия. В основата на съгласието, за което говоря, трябва да е непреходността на любовта ни към България, яснотата, че извън нея имаме интереси, които да решаваме прагматично, и че двете трябва да стават в рамките на ценностна система, която сме изграждали в Европа повече от две хилядолетия.

Сподели във Facebook