Писателят Красимир Дамянов: Само родината остава завинаги на едно и също място

С писателя Красимир Дамянов разговаря Румен Леонидов
 
Красимир Дамянов е роден на 25 март 1948 г. в София. Завършва строително инженерство, учи една година в Куба, работи на строежа на Аспаруховия мост във Варна, в Националния институт за паметниците на културата. Първата си книга – сборникът с разкази „Защо няма бог” – публикува през 1981 г. С втората си книга „Дяволски нокът” (1985) става член на Съюза на българските писатели. Работил е като редактор в изд. „Български писател”, в Българска кинематография, откъдето е свален от поста главен редактор на Колектив „64“ и започва да изкарва прехраната си като шофьор на такси. После емигрира в Испания, където се препитава като строителен предприемач.

От 1990 г. живее и пише в Барселона, собственик е и уредник на културната асоциация Артхостал (www.arthostal.com). След двадесетгодишно мълчание през 2008 г. излезе „Дневникът на една пеперуда”. Романът бе номиниран и в трите най-престижни литературни награди. Последваха сборникът с разкази „Къщата на обесения” (2010), „Приказки за злояди деца“ (2011), а през декември миналата година се появи и романът му „Студентът по хармония, балада за Виктор Пасков“, който веднага се превърна в събитие № 1 на Международния панаир на книгата. Една от причините е може би, защото за първи път у нас свободно е описан животът на писателите ни преди и след политическите промени.

- Къде е твоят истински дом? В България, в Испания... Живял си на много места: в София, Варна, Мадрид, Барселона, Хавана...
- Домът на човек може да е навсякъде. Разбираш го по това, че на вратата ти пише името, а ако не пише – по лая на кучето, по чехлите на жена ти. Ако те са там – това е твоят дом. Само родината остава завинаги на едно и също място. Много хора обаче в нея нямат дом. Някои, защото нямат пари, други, защото не могат да се върнат, трети, защото не искат. Аз имам.

- Ти си инженер, строител, писател, работил си в киното, карал си такси. Какъв се чувстваш днес?
- Мога да върша всякаква работа, стига да ме оставят да я върша, както аз си знам. Повечето началници не обичат точно тази категория подчинени. За щастие животът ме свърза с прозорливи ръководители – в Института по паметниците, преди това по време на строителството на Аспаруховия мост до Варна, по-сетне в "Български писател". Подобно онзи самотен крал от "Малкият принц" на Екзюпери, те никога не заповядаха на Красимир Дамянов да се превърне в морска птица. За което съм им благодарен. В замяна на това той се сражаваше за каузата им като генерал с тристахилядна армия! А ако от немай къде им хрумнеше за запазване на авторитета си да заповядат на слънцето да се скрие, винаги го правеха много деликатно, по свечеряване и с голямо достойнство.

- Някъде четох, че си бил изключен от Съюза на българските писатели заради твое изказване, изхвърлен си бил от киното заради "опити за продуцентство"… С какво беше толкова неудобен за „творческите среди”?
- Истината е, че не съм уволняван, а винаги сам съм си подавал оставката, дори не съм изключван от училище, което направо ме удивлява! Откъде тези сведения за мен?

- През 89-та, пред една пълна зала с писатели, събрали се на годишните дискусии, ти направи скандално за литературните властници изказване... 
- Беше по времето на перестройката и си позволих да кажа, че ако мечката играе в двора на съседите, то непременно ще дойде и у нас, защо трябва пак да чакаме дядо Иван? Тогавашният секретар на Съюза на писателите и днешен председател ми предложи, ако не се чувствам уютно в тази организация, сам да я напусна. По-интересни бяха думите на Валери Петров. Те бяха пророчески: „Абе ти хубаво говори, хубаво им го каза и за спрените филми, и за спрените книги, и за липсата на свобода на словото, за всичко, ама дето има една приказка: днес човек една вода да пусне – не знае в чия полза я налива!".

- Защо напусна България – дори и комунистическата критика те признаваше за майстор на късия разказ. Да не би да отиде в чужбина, за да започнеш да пишеш романи?
- Искаш ли да знаеш истината? От авантюризъм. А също и за да спася момчето си, което започна да се „друса“. Но не успях.

- Как реагираха приятелите ти, когато научиха за решението ти да заминеш?
- Помня Тончо Жечев, светла му памет, когато му споделих, че заминавам, погледна ме зад очилата с премрежени очи и ми каза: „Абе, Дамянов, ако бях по-млад, и аз щях да дойда с теб!“. Той единствен разбра заради какво заминавам: от любов към света.

- Любов към света, а България? Какво чувстваш, когато се връщаш: тъга, трепет, болка?
- Не съм турист и не се връщам от курорт. Хубаво ми е. Хубаво ми е ту тук, ту там. Какво да правя, не обичам да седя сврян на едно място.

- Предишният ти роман „Дневникът на една пеперуда“ бе номиниран през 2009 г. за трите най-престижни награди и макар че не спечели нито една, продължаваш да пишеш... Всъщност откога пишеш?
- От петгодишен. Издадох първата си книга на пет годинки. В домашни условия. Сборникът разказчета „Горски чудеса“ бе на амбалажна хартия, подшита с игла и конец, с мои илюстрации, компилация на Дамян Калфов. Оригиналното бе, че имаше петоъгълна форма, криво изрязана с шивашката ножица на баба ми. Скоро видях някъде петоъгълна книга. Пак детска, втората в света. Първата, разбираш, бе моята. Преди повече от петдесет години! После спрях да пиша и не публикувах близо двадесет и пет години.

- Това прекъсване не се ли отразява на самото писане?
- Не, като карането на велосипеда е. Не се забравя.

- И в новия ти роман „Студентът по хармония“ има автобиографични страници както в „Дневникът на една пеперудата“. Какво стана с тайнствената кубинка, неосъществената голяма любов на главния герой?
- В момента се развежда в Америка. И тъй като е подписала с адвоката на противната страна споразумение за неразгласяване на личния им живот, а бившият й мъж е милионер, трябваше да преустановя да описвам историята й. А в новата ми книга няма жени освен собствената ми. Докато „Пеперудата“ е за илюзиите на любовта, тази е посветена на илюзиите на литературата. „Студентът по хармония“ е роман за дружбата и омразата между пишещите, за вярата и безчестието в българския литературен живот. Книгата е и кратка история на България от 80-те.

- Лесно ли пишеш, нощем ли предпочиташ или сутрин, или може би прав като Хемингуей?
- Седнал. Но като него понякога излизам в морето с лодката за риба. И дори миналото лято на две мили от Барселона срещнах риба меч, по-голяма от мен, но не се хвана! Иначе, когато съм „във фаза“, пиша по много и непрекъснато. Най-вече в кухнята. Мога да пиша буквално навсякъде, стига жена ми да не ми говори. Предполагам, защото съм графоман... (смее се). Щастлив съм, че мога да си изкарвам хляба по друг начин, защото, ако трябваше само с писане, сигурно отдавна бих умрял от глад.

 - Е, но не всеки писател има хотел. При това в Испания.
- И не всеки писател е опъвал с години по строежите. И не е хотел, а хостел. Две къщи в центъра на Барселона, общо с шест стаи, които реставрирах с любов. Купих ги на безценица с парите, събрани след десет години бачкане в строителство, а освен това за известно време у мен се бе вселил духът на баба ми от Попово, която много разбираше от имоти.

- Защо си го кръстил Артхостал?
- Знаеш ли какво означава на испански хостал? Хан. Тъй че моят Артхостал е нещо като приют за странстващи рицари на изкуствата. Тук идват художници, поети, кинаджии или просто зяпачи на архитектура, а в тоя град, както знаеш, има архитектурни шедьоври, които трябва да се видят. Тук освен гениалния Гауди са дишали въздуха не по-малко гениалните Пикасо, Миро, Дали.

- Как се оправяш през зимния сезон, когато туристите, влюбените в Барселона, рязко намаляват...
- С парите от летния сезон се опитвам да поддържам атмосфера на културен уют през зимния. Предлагам туризъм в услуга на изкуствата, а не обратното, както е всеприето. Не взимам комисиона от продажбите на картините, които излагаме в галерията, нито вземам наем за залата при рецитали, четения, прожекции. Е, художниците ми оставят по нещо за спомен. А виното и фъстъците са от мен. Тия малки удоволствия в Испания са евтини.

- А кой чисти стаите? Колко работници имаш? Хостелчето прави приятно впечатление. Влязох в сайта му. Много е шик.
- Има двама работници. Единият съм аз, беден български писател, а другият – съпругата ми. Горките, спуквам ги от работа!

- Не се занасяй... ти чистиш? И жена ти? А тоалетните?
- Знаеш ли, че само българи са ми задавали тоя въпрос? Веднъж великият Лев Николаевич Толстой се разхождал по перона на гарата. Слизаща от влака дама с кожено палто, като видяла брадат стар мужик с рубашка, му тикнала една рубла в ръката и му подала куфара си. Той го поел и учтиво я последвал. На изхода началник-гарата почтително се поклонил: „Здравейте, Лев Николаевич!”. Дамичката, като разбрала кого е наела, се притеснила: „Ах, моля ви, върнете ми рублата, учителю, не исках да ви обидя!”. „А, не, аз честно си я изкарах... Няма да ви я върна!” – засмял се писателят. След като Толстой не се е срамувал от всякакъв вид труд, значи и на мен ми е позволено. Плюс това не пиша чак толкова много като него. Остава ми свободно време за по-приятни неща.

Ял ли си боб с миди?
- Не.

- А със сепия?
- Не. Не знаех, че обичаш да готвиш.

- Литературата, запомни от мен, старото момче, че подобно на любовта, също минава през стомаха. Заповядай в Барселона и ще се увериш!


 


 

Сподели във Facebook
Етикети: Брой 37