Личности

11 Октомври 2011

2898

Галина Спасова

проф. Боян Биолчев: Ако нямаш цел, тръгни на път, може да я намериш

С проф. Боян Биолчев разговаря Галина Спасова

Казва, че би бил съвсем друг човек без студентските години в Краков - оазис на артистизма и свободата в тогавашния соцлагер. Те са се насложили и върху благодатна почва – на интелектуалната семейна среда, тръгнала от известния стар македонски род Биолчеви от Прилеп. Днес биографията на професора с младежка фигура и излъчване е натежала от над 200 научни публикации, автор е на поне 20 книги – романи и разкази, някои от тях са преведени на няколко езика. Публицист, автор на сценарии за игрални и документални филми. Осем години беше ректор на Софийския университет и ветровитото място го сблъска челно с ниските обществени пластове, със „средните” мозъци - по собствения му израз. Позициите му са винаги ясно и цветисто формулирани, без заобикалки. Затова и Боян Биолчев е незаобиколим фактор в публичния живот на съвременна България.

- Тръгваме от новината – до дни излиза книгата ти за Антарктида.
- Да, търкалям я както Сизиф камъка – вече 10 години минаха от първото ми посещение. Успях да попадна на ключ за тази книга. Категорично не ми се искаше да е пътепис, защото не съм кореспондент на „Нешънъл джиографик”. Абсолютно всичко пречупих през собствените си очи, и самите хора - затова подзаглавието носи жанрово наименование „реалити роман”, защото е проза, героите са живи хора.

- Намереният ключ има ли общо и със заглавието „Антарктида – окото на Космоса”?
- Има общо, да. Винаги съм имал чувството, че ме наблюдава някой, освен съпругата ми (широка усмивка!). Окото на Космоса виси над всеки от нас и аз там много силно го усещах. И в един момент си помислих, всъщност земното кълбо е една синя очна ябълка с бяла зеница, каквато е Антарктида.

- Човек би си казал – що за тръпка е да прекосиш света, за да мръзнеш сред толкова битови несгоди?
- Това е въпрос на закваска на характера, на начина, по който наблюдаваш живота. И ето - моят приятел Иван Матанов, който е редактор на книгата, откри цитата от нея за последна страница. „Ако нямаш цел, тръгни на път, за да я намериш.” Не целта е важна, а пътят сам за себе си. Човекът е така устроен, че непрекъснато трябва да надниква в други пространства - и в реалния видим свят, и вътре в душата си.
Ако нямаш следваща цел, смисълът на предишната се занулява.

- При теб как се надграждаха целите?
- Просто и неочаквано. Аз съм от хората, които обичат да се изненадват от самия себе си и когато ми се случи наистина да се изненадам, съм щастлив.
Разбира се, ако човек е перманентно щастлив, значи си е съвършен идиот. А иначе и много тъга, и много болка е имало и има около мен, в мен. Аз съм човек, който е способен да страда заради други хора. Разбрах го късно, защото мислех, че така е с всички. Но всъщност много малко хора притежават това досадно и за самите тях качество.

- Университетът е символ на традицията. Зад нея не се ли спотаява и закостенялост?
- Имаше период, когато нови университети страхотно се хвалеха, че са само на две-три години и не са натоварени с идеологическите грехове на миналото. Тогава казах: Аз съм възпитаник на Ягелонския университет в Полша, който е на 640 години и за първи път чувам университет да се хвали, че е на две. Качеството в университетското образование от Ренесанса насам е позлатяване на традицията, превръщане на университета в жива банка на националния интелект. В този аспект благородната консервативност на университета представлява амалгамата на националния стабилитет на духовността. Науката се прави не от революционери, а от хора, които са се събудили случайно с гениална мисъл в главата. Само средният мозък измисля революции. Защото не може да се вдене с нищо свое, а да разруши направеното и да каже, че оттук нататък започва светът. От революциите остава само кръв на паважа и - както са се изразили във Франция – писоари.

- Защо все нещо пречи България да се впише в модерността?
- Винаги се е вписвала. Разликата между нас и страните на гръко-римския свят е, че те имат много дълга гражданска практика. Ние като нация нямаме никаква представа за юридическа структура. Българинът наблюдава правото като пречка за движението напред. И другата разлика. Страшно много прости хора има на Запад, които обаче са приучени от общите традиции да си мълчат и да не се обаждат, където не им е работа. А тук - отваря някой вратата и почва да си говори на неговия пласт. Но никъде няма толкова голяма разлика между високоинтелигентните и нискоинтелигентните, както у нас. Така че високоинтелигентният ни пласт е бил винаги равнопоставен на Европа.

- В какви краски се очертава бъдещето?
- Много просто. Влагай средства и национална енергия в наука и ще имаш плод от високоинтелигентната част на населението. Или прави революции и ползвай ниския мозък. Това са двата варианта. Колкото по-бързо българският ум получи приоритетите да направлява, не да ръководи, да направлява, толкова по-добре. Еднакво смешни са ми апологетите на измислено в партийна централа бъдеще, както и потопените в сълзлива носталгия към минало, което знам какво представляваше. Истината е живият живот, младите хора и приоритетът на интелекта. Това са трите неща.

- Обезкуражават ли те лошите погледи?
- Аз отначало бях много раним. И понеже съм възпитан в семейството ми да търся вината винаги в себе си, даже имах и комплекси от агресивното поведение на някои хора към мен. С годините разбрах, че се дразнят не на това, което съм, а на това, което правя. Яд ги е, че върша нещо и има резултати. Аз самият изпитвам удовлетворение и радост, когато видя, че някой човек може. Мигновено се респектирам от дарбата.

- Народоведи не от днес твърдят, че провалите ни като общност са точно заради неумението да култивираме успеха.
- Ние сме завистливи. Завистта е деструктивна и произтича от мисълта на българския простак, че той има равни права на говорене с умния. И винаги го надвиква, понеже крещи, а умният говори тихо. И се наслагва крясък върху крясък, та няма акустика за интелектуалното ехо. Но това не сваля реалното достояние на българския ум. Крясъкът на простака съвсем за кратко може да заглуши дългосрочното ехо на ума. Това не е нещо ново. Това си е национален характер и може би съдба.

- Има ли тревога за българския език и нужен ли е специален закон?
- Закон за езика е безсмислен. Тревога има, разбира се, но езикът ни продължава да се развива. Ние имаме  изключително качество да приемаме чужди думи, които не отместват българската, а се натоварват със специфичен неин нюанс.
Не приемаме като тотални синоними чуждите думи. Понякога служат като взаимно заменяеми, но това означава, че българският език продължава да съществува. Е, ходи с раница от латински термини, но то е неизбежно. Обедняването на езика е по-страшно по друга линия – опростачването на среди, които имат езикова територия в България. Завладяват територии, които имат акустика в националното съзнание, и по този начин просторечието залива за съжаление и младия мозък.

- Понеже спомена за полската младост, какъв е нейният белег върху живота ти?
- Сигурно щях да бъда съвършено друг човек. Аз съм чувствителен към средата, попивам мигновено това, което ме заобикаля, и положително нямаше да бъда този човек, какъвто съм аз. Имам огромния късмет през 1962 г. да попадна в най-артистичната среда на социалистическия лагер. Това беше оазис на свободата. Свободата на словото, на иронията към партокрацията, към празноговоренето. Аз оттам съм получил основните си уроци, много неща.

- Семейството ли те направи заклет спортист?
- Родителите ми са алпинисти. Майка ми е първата жена, която е изкатерила „Казаните” на Пирин. Всичките мъже в рода са атлетично сложени и много луди. Имам родова книга от края на 18-и век. Самият аз си нося някакъв спортен ген и дух. Много съм получил от спорта, който ме е обдарил и с умението да губя. Никога не съм бил пръв - най-доброто ми класиране в ските е четвърти.  Но винаги съм тръгвал с намерение да съм пръв. Това са двете основни качества на спорта. Тръгваш с намерението да си пръв и след това си се научил да понасяш загубата.
Бях състезател по ски, играл съм футбол, бил съм шампион на Краков по културизъм в категория до 78 килограма.

- Подводният риболов?
- Дойде късно. На 26 години спрях професионалния спорт, ударих го на живот и почнах да пълнея. На 35 случайно попаднах сред харпунджии и се запалих. И това ме върна към радостта от движението. Ски карам и до този момент и съм с абсолютно  съхранени рефлекси.

- Към Резово ли те тегли най-силно?
- Голяма част от времето си прекарвам и на Бистрица, където съм отраснал. А в момента си мечтая за зимата в Алпите. Защото в нашите ски курорти, за да се добера до лифтовете, съм като вкаран в пясъчен часовник и трябва да мина през тясната част, за да отида оттатък и да карам. В Алпите излизаш сутрин и всичко е премислено как веднага да си на ските.

 

Сподели във Facebook
Етикети: Брой 186