Лицето, името, журналистическият му маниер в тандема с Ани Цолова са познати на цяла България. Повечето хора намират позицията „водещ на сутрешен блок“ за много престижна, без да подозират в действителност колко трудна е. И какво упорство и здрави нерви са необходими, за да се развиваш професионално, без компромиси с почтеността в една като цяло болна, неуравновесена обществена и медийна реалност. Виктор Николаев успя – започна още на 18 в „Дарик“, премина репортерската школа на „Хоризонт“ (там си срещна и половинката Люси), после се ориентира към телевизионна кариера – БНТ, БиТиВи, Нова ТВ. Интервюто му с Росен Плевнелиев в самия край на президентския мандат бе един от моментите, в които демонстрира истинска професионална зрелост - Виктор леко смутено посреща тази оценка, както и сравнението с времето, когато беше още начинаещ:

В началото човек иска да експериментира, по-рязък е, по-буен, има риск да е и несправедлив, залитайки в крайности. По-късно, когато са минали и са се повтаряли ситуации, свикваш да не се поддаваш на провокации, да не подпомогнеш, без да искаш, едната от двете страни. Да, може би това е клише, но с годините работата става и занаят.

 

  • Сърбят ли те понякога ръцете да репортерстваш отново?
  • Рядко. Имахме повод заради някои от извънредните предавания да влезем в Народното събрание, където премина по-голямата част от репортерските ми години. Не ми беше най-освежаващият момент. Обикновено някои неща от миналото отварят носталгия, липса, специално на това място не ми се отвори такъв апетит. Когато стана инцидентът в Хитрино, правихме предаване оттам и две неща ми бяха полезни в този контакт с хората и последиците от трагедията – видях, че не съм си променил чувствителността. Когато си на място, тя винаги изглежда по по-автентичен начин, разстоянието прави нещата по-омекотени, по-фризирани. Когато слушаш хората на място и ги гледаш в очите, е различно.
  • Как в жив ефир се държи баланс между обективността, безпристрастността като медиен стандарт и неизбежната собствена позиция?

Има случаи, при които е очевидна несправедливостта, очевидни са нередностите и тогава разликата между добро и зло все пак е ясна и не можеш да се направиш, че я няма

  • Да, мисля за това. Опитвам се да бъда по-обран и отдалечен, но има ситуации, в които у нас, за съжаление, чрез опорни точки се имитират гледни точки. Това го виждам и не ми харесва. Ако има наистина ситуация, по-близка до черно-бялото, се опитваш да покажеш поне кое е черното, кое е бялото. Но такива ситуации са малко. Има случаи, при които е очевидна несправедливостта, очевидни са нередностите и тогава разликата между добро и зло все пак е ясна и не можеш да се направиш, че я няма. Тоест пълна безпристрастност звучи добре, но има начин, без да дразниш, без да натрапваш мнение, да стигнеш до логиката на едната теза и дори да я защитиш, без това да е злоупотреба със зрителя.
  • Не само за аудиторията, но и за журналисти, особено в най-оперативните медии, е доста трудно понякога да отделят фактите от внушенията, с които сме активно облъчвани.
  • Да, виждам в социалните мрежи как някакви не просто неистини, а долни лъжи могат с повтаряне да звучат едва ли не правдиво. Ние това не можем да го преборим, освен единствено на територията, за която отговаряме – нашето студио. И се стремим максимално да правим това отсяване. Ето сега имаме казус – едно и също събитие в ЦУМ, пиене на кафе, прочетено през различни версии. И нашата работа е да се опитаме да ги покажем, нищо повече. Защото не сме свидетели. Когато се чуе едната версия, тя върви заедно с отвореното предложение да се чуе и другата. Наблюдавали сме обаче и следното – когато някой иска да злоупотреби с твоето задължение да имаш всички позиции, умишлено мълчи и те лишава от неговата. Като целта е да спреш да отразяваш опонента му. Такива опити се правят, и то именно в медии, които се стараят да бъдат балансирани. Наблюдавали сме опит за цензура по този начин – една политическа централа, като те лиши от свой събеседник, после е „възмутена“, че ще се даде думата на опонента. Това е опит за „запушване“ също, темата да се игнорира и замете. Ние бихме искали да дадем трибуна на всички мнения. Трудно е.

     

  • С кой събеседник е по-леко – с такъв, на чиято кауза или човешко присъствие симпатизираш, или обратното?
  • И в двата случая е много трудно, защото усещането, че симпатизираш на някого, започва да те тормози - дали ще повлияе на работата ти, и гледаш да го опровергаеш. Понякога се стига до абсурда да изглеждаш по-недружелюбен към човек, който в действителност житейски ти е по-симпатичен. В желанието си да покажеш безпристрастност може да бъдеш по-остър, по-изискващ в опита си за максимално отдалечаване от субективността. Наистина всичко е въпрос на баланс и това не може да бъде разписано и в най-идеалния стандарт.
  • Нашата публична среда, особено политическата, не се отличава с тънко чувство за хумор. Струва ми се, че често се въздържаш, а ти се иска да разтовариш разговора с шегичка.
  • Зависи, а и е на периоди, както и е въпрос на енергии. Знаеш, в едно студио има понякога човек, който може да понесе шега, но трябва да се съобразиш дори не толкова с него, а и с това дали самата публика ще го възприеме. Мисля, че тя невинаги е склонна да понася хумор. На мен много пъти ми хрумва нещо абсурдно или смешно, но се въздържам, особено от черния хумор. В това отношение не съм докрай прям.
  • Кога си се „изправял на нокти“ в студиото?
  • При нас има чисто технически ситуации, които понякога са изпитание за нервите в живия ефир - когато блокира връзката, и то няколко пъти... Веднъж събеседници си налетяха на бой – Каролев и Пламен Димитров, а Мика Зайкова се опита да ги разтърве. Имал съм ситуация да забравя име, и то на някого, който много пъти е бил в студиото и го познавам отлично. Това е ужасно, защото човекът е до мен, а аз започвам да търся името в сценария.

     

Изпитание е, когато някой започне да атакува твоята лична журналистическа и човешка почтеност, напада медията или се опитва да избяга от въпроса, атакувайки. Има такъв тип събеседници, които, чувствайки се притиснати, обръщат агресията си към теб. В този момент трябва да си концентриран и да не си изпускаш нервите, защото, когато пък ти атакуваш (виждал съм го отстрани), не изглежда добре. Екранът уголемява всичко, той наистина е като увеличително стъкло за невидимите иначе човешки реакции. Малък жест, едно леко подсмихване, характерни за обичайното ти поведение реакции изглеждат умножени в пъти. Понякога леко повишаване на тона в студиото води до заглавия като „Ужасен скандал разтърси…“.

  • Като видиш името си под заглавие от рода на „Бомба!“, „Шок“…?
  • Опитвам се да се забавлявам, защото само така мога да реагирам. Виждам в какво се превърна голяма част от нашата професия, ако това е било въобще някога част от нея. Виждам какво е да се продава сензация от най-долнопробен вид. Всъщност по-голямото ми огорчение е не толкова, че съществува такава „журналистика“, а че тя има публика. Естествено, всеки прилага трикове - за промо, за заглавия, привличащи вниманието. Но има все пак базова почтеност към информацията. „Шок!“, „Бомба!“ са станали емблеми за дъното в нашата професия, но широката публика не е длъжна да е наясно какъв е първоизточникът на тези писания, кой го прави, защо, какви цели преследва, на какви сили служи… Жалко!
  • Чувстваш ли се понякога подведен от недобросъвестно разказани истории, факти?
  • Да, имало е ситуации, в които даден сюжет ми е изглеждал по един начин, а после се оказва друго. Случвало се е аз самият да се почувствам подведен. Така че с годините ставам още по-внимателен в първата си реакция и подход. Опитвам се да получа впечатления от много повече източници. Не искам да ми смилат наготово, предпочитам сам да си сдъвча  информацията.
  • Новините и сюжетите не са съвсем точни без тяхната история, минал и сегашен контекст. Притесняваш ли се, че такова поднасяне обаче почти липсва?
  • Да, но не мисля, че има някаква стратегия за такова по-непълноценно поднасяне, по-скоро е проекция на бързия хотдог във всичко – бързо потребление на бързооборотна храна във всякакъв вид, в това число и в медиите. Всичко е набързо, всичко е повърхностно, всичко е в заглавие… И тук идва пак въпросът кое е първо - кокошката или яйцето. Публиката ли не потребява бавните, с повече текст интервюта, или медиите не ги предлагат и кой на кого е длъжник. Ето примерно как се промениха за 7-8 години сутрешните блокове, по много причини. Интервютата бяха преди с по-голяма продължителност и по-задълбочени. С течение на времето публиката стана взискателна към разнообразието – иска много динамика. Това е и добро, и лошо – защото имаш по 10-ина минути за събеседник. Сега идва въпросът – предлагаш ли в жестоката конкуренция продължителни модули, които публиката отхвърля? Това е разликата в последните години – повече, динамично сменящи се теми. Не знам колко по-бързо можем още… но е факт, че предлагаме това, което се търси, а в същия момент има някакви граници и правила.

     

  • Кога си се чувствал особено напрегнат - преди или по време на ефир?
  • По  принцип най-трудни са разговорите, към които в дадения момент има големи очаквания. Това те напряга, защото всички са вперили поглед. Случва се винаги, когато имаш ексклузивен гост, в точния момент. Когато някой е мълчал продължително по натрупани взривоопасни сюжети и реши да проговори при нас - започват и конспирациите защо идва и т.н. Но това са естествени неща.

В предизборна обстановка се стремим да сме обрани, като модератори, равноотдалечени. Въпреки това всички играчи са недоволни. Тогава обаче ние сме спокойните. Тревожно би било, ако остават доволни. Изпитание за нас са тези изборни студиа, но това не е свързано с морален или емоционален казус - чисто като техническа подготовка са сложни.

  • Кои сюжети ти импонират повече – политически, социални, криминални…?

„Шок!“, „Бомба!“ са станали емблеми за дъното в нашата професия, но широката публика не е длъжна да е наясно какъв е първоизточникът на тези писания, кой го прави, защо, какви цели преследва, на какви сили служи…

  • Аз съм малко на периоди. Интересно ми е да откриваме хора, които не са известни, но допринасят за другите, без това да се афишира. Защото криминалните сюжети се повтарят, телефонните измами също. Интересни са ми хората, които постигат нещо въпреки цялото хленчене, че тук е блато, че тук нищо не става. Има хора, които успяват да си разгърнат способностите, да направят нещо, понякога на европейско, на световно ниво, без да са вдигнали шум около себе си.

- Има ли позитиви в това да си всенародно познато лице?

- Няма много позитиви. Може да чуеш добра дума, поздрав, катаджия ми е прощавал, като ме е хващал да говоря по телефона. Негативите могат да са от всякакво естество – първо трябва да свикнеш да си постоянно под наблюдение, а когато в тази токсична медийна среда се опитваш да си пазиш територията, за да не бъде употребена от определени кръгове, си атакуван. Примерно постоянно има интерпретации, че си поканил един или друг не защото има журналистически повод, а защото си в нечий кръг - тоест ставаш обект на такъв тип медийна пропаганда и опит да бъдеш пришит към чужди войни. Негатив е също, че постоянно трябва да внимаваш. Като показваш сутрин кой къде паркирал, трябва да си изряден ти в паркирането. Също в обикновена битова ситуация, когато някой ти е нарушил правата, трябва да си много сдържан и така съм преглъщал ситуации, в които съм бил в правото си да реагирам. Като отидох от радиото в БНТ, си спомням, че първите две седмици ми бяха кошмарни заради това, че съм на екран. Дори мислех да се откажа, защото няма да мога да понеса такова напрежение. Но е въпрос на навик и време.

  • Искало ли ти се е да можеш да бъдеш така остър, агресивен, каквито бяхте с Ани Цолова като персонажи в „Откраднат живот“?
  • Не, защото там не бяхме в благоприятна светлина. Понякога в нашата професия не си даваме сметка за голямата  отговорност. Защото потокът е голям, историите минават и заминават… Но това е изключителна отговорност - някой  може един-единствен път да има досег до медия, да е станал медиен субект и това да преобърне целия му живот. Затова трябва внимателно да се работи, особено когато става въпрос за конкретни истории, а не се визират хора по върховете на политиката, икономиката, съдебната система, които доброволно са влезли под прожекторите. Когато се влиза с прожектор в лични пространства, трябва да се вложи повече човечност, адекватност към конкретния герой, а не обикновено занаятчийство. Не може да се минава и заминава през хора.

Автор на главната снимка: Росен Вергилов

Сподели във Facebook