Йоана Буковска-Давидова блесна преди двайсетина години в сериала „Дунав мост“ – като ново, много красиво лице, но и като актриса с характер и потенциал – за ролята на Стела тя получи „Златна ракла 2000“ за най-добра актриса в Пловдив. Последвалите участия в театъра и киното, както и получените награди потвърдиха тогавашната прогноза на критиката. Ролята на Виолета от „Откраднат живот“ обаче е истинско събитие, показващо Буковска-Давидова като абсолютно завършен професионалист от най-висока класа. И това става все по-категорично, дори изненадващо ярко, епизод след епизод. Актрисата казва, че това израстване личи и в театъра:

Всички хора, които са гледали „Госпожица Юлия“, предполагам, също са усетили развитието ми. Иначе може би най-приятното и ценно за мен признание е това, че съвсем скоро, около 24 май, ще се появи моята плоча с отпечатъци на стената на 199-те стъпки към успеха на Театър 199 „Валентин Стойчев“. Това за мен е изключителен дар, защото този театър за всеки актьор, играещ там, е лично преживяване. Там съм направила три от ролите си, които се оказаха като стъпала нагоре в професионалното ми развитие, това са много сериозни етапи в изграждането ми като актриса – първо, „Есенна соната“ с Младен Киселов, после „Симулатор за чифтосване“ с режисьор Пламен Панев и „Госпожица Юлия“ с Йосиф Сърчаджиев, с когото ни свързва дългогодишно професионално приятелство – макар аз едва сега да се чувствам достойна да го нарека свой колега, макар да се познаваме още от Театъра на армията от постановките, където сме играли заедно, аз като тийнейджър. Беше изключително приятна работата с Калин Врачански и Мира Върбанова върху тази постановка – когато се срещаш с колеги, които са се доказали като творчески индивидуалности, неизменно също даваш своя максимум.

  • Като споменавате тези имена, мисля си, че най-младото актьорско поколение не акцентира достатъчно на основни техники като артикулацията, развитието на гласовите данни…
  • Да, в това отношение има какво да се работи. Зрителите се дразнят, когато не разбират, независимо дали в киното или в театъра – а като се случи, вече си изгубил вниманието им като персонаж. Без това не можеш да се наричаш професионалист в актьорството. Аз получих този незаменим подарък от първия ми и голям учител в киното Иван Андонов. Като перфекционист (а почти няма изкуство, в което да не е бил силен), той ми каза – не можеш да станеш актьор, ако на първо място не можеш да говориш. И извади един много стар учебник по сценична реч от началото на 40-те или още по-стар може би, разпечата ми страници и ми каза, че е задължително да работя по тях, обясни ми какви упражнения трябва да се правят със самия текст, който подготвяш за сцената или екрана. И след това вече влагаш емоция, образ и текстът идва, без да го мислиш. Това е техника, чистият занаят. Много е просто, изисква се малко воля и постоянство. Не знам защо този толкова стар учебник по сценична реч не е наръчник в НАТФИЗ.
  • Как се адаптирате към спецификата на „производството“ в „Откраднат живот“, към това, че актьорът не знае как точно ще се развие образът… всичко се прави в ход.

Харесвам в този сериал, че макар медицинските случаи да са изключително любопитни, човешките взаимоотношения са по-важното нещо

- Мислех си точно днес, че има една особена благословия в това да не знаеш коя е крайната точка на персонажа, който ще изиграеш. Така го няма изкушението подсъзнателно или пък съзнателно „да караш“ натам историята, да си не съвсем верен на житейската правда. А когато не знаеш какво става нататък, живееш в историята заедно с персонажа си, начисто. Не си в ролята на наблюдаващ отстрани, който знае как свършва историята, имаш стопроцентово доверие на сценаристите – че те ще разказват достоверно.

- За актьора това по-лесно ли е?

- Много по-трудно е. Аз за пръв път работя по този начин. По принцип и в киното, и в театъра работиш месеци наред и знаеш, че героят ти тръгва от точка А, минава през точка Б и стига точка С. Дори понякога в киното се правят репетиции на маса, като в театъра – правили сме го и в „Дунав мост“ с Иван Андонов, и в „Патриархат“, и за „Моето мъничко нищо“ сме репетирали с Дочо Боджаков. Това е важно за общата творческа атмосфера и изграждането на доверие между актьор и режисьор в разказването на филма. Защото сценарият е историята, но детайлите са много важни, за да повярва зрителят – как ти пресъздаваш личния си поглед за героя си в историята, чрез твоето усещане, ти малко или много дообогатяваш образа, за да оживее. Дори само с промяната интонационно на смисъла на едно изречение – така актьорът създава реален човек.

В „Откраднат живот“ нямаме време за репетиции. Огромен професионализъм е, че всички звена от снимачния екип се сработваме в движение по най-добрия възможен начин. И е много вдъхновяващо, защото сериалът е истински творчески процес, който се случва тук и сега. Всеки идва добре подготвен, за да се впише в темповете, с които снимаме. Това е надпревара с времето, нямаш право на грешки, трябва серията да се предаде. За мен най-важното в изкуството е хората, които работят заедно, да са съмишленици, да има между тях обич и доверие, в което мисля, че е причината и за успеха на „Откраднат живот“.

Ние сме семейство, много добре сработен екип. И когато влезе нов човек, независимо дали в техническия или в актьорския екип, са му нужни седмица-две, за да се адаптира. Защото работим като един организъм, всеки със свой ритъм, но в пълен синхрон - както в човешкото тяло. И понеже темпоритъмът вече е зададен, всеки нов човек трябва бързо да намери своя ритъм, за да се впише в тази машина.

  • А и режисьорът не е един…
  • Това е предизвикателство изцяло пред актьора – сам да си наясно в кой момент от ролята си се намираш в дадената сцена. Защото ние снимаме едновременно с по двама режисьори, всеки от които снима по три серии и реално актьорите в активен снимачен период снимат по 6 серии, но не хронологично. И само актьорът де факто държи линията на ролята си и е отговорен в коя сцена какво играе. Режисьорите тук, за мен, имат стопроцентово доверие на актьора. Харесвам в този сериал, че макар медицинските случаи да са изключително любопитни, човешките взаимоотношения са по-важното нещо. Така че болницата се явява повече като вместилище за съдби.
  • Каква актьорска школа е този сериал?
  • Тук всички откриват колко отговорна е актьорската професия, колко сериозна самодисциплина и бдителност трябва да имаш, за да не подведеш режисьорите при изграждането на ролята си. Имате си взаимно огромно доверие.
  • Ако животът Ви срещне с такъв персонаж като Виолета Захариева?
  • Ами на мен ми се налага да живея с нея вече година и половина, което значи, че трябва да съм намерила причина и да я харесвам. Иначе не бих могла да издържа, тя е голямо изпитание. Киното винаги се занимава с крайни житейски ситуации и такива персонажи - „калейдоскоп“, са много благодатни, защото ги виждаш в крайни прояви. Наричам я калейдоскоп, защото за мен Виолета не е само един човек. Тя е като широка рамка, в която се заявяват множество прояви на такъв тип хора – защото ситуациите с Виолета, които изследва сериалът в трите сезона, ни я представят от много различни гледни точки. И в реалния ни живот тези гледни точки може би биха могли да са различни хора. А всеки от тях да си има своята пътека. Искам да кажа, че Виолета за мен е съвкупен образ от персонажи, които се налагат като типаж в нашето общество днес, колкото и да са нелицеприятни. Това е умен човек, с амбиции, който разбира, че материята е водещата сила в света днес и трябва да ориентира така ценностната си система, че да се налага и да просперира в социума. Това е параболата, в която се движи Виолета. Оттам нататък ситуациите, предоставени ми от сценаристите, ми припомнят случки с подобни хора, които са властни, умни, манипулативни. И понеже случаите, в които сценаристите поставят Виолета, са реално взети от живота ни, не ми е трудно да пресъздам ситуация, в която съм била или пряк участник, срещу човек като нея, или само наблюдател. Но са съжаление, материалът, с който си служа, за да създам Виолета, е твърде пълнокръвен – тоест твърде много представители от нейния тип срещам в действителност и мога да заимствам богато от реални ситуации. Затова казвам, че този образ е емблематичен за индивидите от нейния вид в нашето общество, които, за съжаление, очевидно не са за подценяване. За мен този персонаж е социално явление днес. Както някога беше и Стела, но в много по-обраните параметри на сериала „Дунав мост“. Тя също беше емблема на времето си. Щастлива съм, че като актриса попадам в тези професионални предизвикателства и имам отговорността и честта да ги изследвам, като фокусирам общественото внимание върху тях. Чувствам се като лупа, която събира слънчевия лъч, докато той не се възпламени и остави белег.
  • В кой от образите, съставящи този персонаж, се чувствате най-силна?
  • Всичко ми коства изключително голямо усилие и на волята, и на ума. Защото наистина актьорите притежават едно тяло, в което пускат да властват и други души, най-общо казано. Развиваш съзнателно още една личност в твоето физическо, емоционално и психическо тяло. Това е доста особен начин на съществуване, запазвайки трезв разсъдъка си.

     

Може би най-лично преживях историята с рака, защото тази болест е едно от най-честите големи изпитания, които може да ти се случат днес. За съжаление, тя вече присъства във всяко семейство – независимо по какъв начин, всички сме малко или много потърпевши. Именно там срещнах голямата съпричастност от зрителите. Всеки, който се е докосвал до емоцията, свързана с рака, откликна - когато си го преживял, не можеш да останеш безучастен към тази ситуация. Когато се осмелиш да бъдеш искрен, за да споделиш нещо съкровено и разтърсващо и то е на правилното място и в правилния момент, винаги има изключително пречистващ и обединяващ ефект. Това е и най-личният момент на Йоана, която го даде назаем на Виолета. То е преживяно наистина. Всичко друго е плод на моята творческа фантазия. Наскоро зрител ми изпрати един страхотен шарж на Виолета. И това е другото ми голямо лично удовлетворение – когато успееш да изградиш от един измислен образ толкова безапелационен характер, че да му направят карикатура и всички да го разпознават кой е той – значи си се справил добре със задачата си като актьор. Шаржове имат обикновено политиците и телевизионните водещи. Ето така се създават паралелните реалности!!!

Щастлива съм, че като актриса попадам в тези професионални предизвикателства и имам отговорността и честта да ги изследвам, като фокусирам общественото внимание върху тях

- Гледате ли епизодите?

- Задължително, по Нова play, когато всички заспят вкъщи. Защото епизодът е едно като сценарий, друго е, докато се снима, а всъщност филмът, който гледаме, е това, което е останало след монтажа. Трябва да видиш какъв е реалният продукт, защото едно сте снимали, някои неща са отпаднали при монтажа, други са разместени и това вече променя образа, който създаваш. А ти трябва да си му верен.

- Как човек запазва вътрешния си баланс, когато по силата на професията си е на показ?

- Зависи как човек възприема актьорството, за мен то е професия като всички други. Просто различните професии имат различни нежелани странични ефекти. И това е парадоксът в актьорската професия - за да си успял, трябва да си известен. Което автоматично ограбва твоето лично пространство и нахълтва в личния ти живот. Много хора си изграждат маска, за да оцеляват. То пък така не им остава време да бъдат себе си – защото могат да го правят единствено затворени между четирите стени вкъщи. Но така може да се изгубиш съвсем, по пътя, между многото маски...

Известността е задължително условие в успешната кариера, но не предполагаш колко натоварва и те изразходва, докато не се случи. Затова моето семейство и моят дом станаха непристъпна крепост, защото те са моето убежище и моят оазис. И е важно то да е само мое и неприкосновено. Семейството ми е това, което ме прави силна и уверена, то ме кара да се чувствам добре в собствената си кожа, дава ми криле да бъда толкова екстремна и провокативна в другите кожи, в които влизам.

  • Съжалявали ли сте, че не избрахте друга професия?
  • Вече не. Но много пъти се отчайваш – особено когато нямаш работа… Трудно е в България да бъдеш актьор, няма свободен пазар и достатъчно работа. А за свободен актьор е още по-трудно, защото системата е затворена в бюджета на Министерството на културата за държавните театри. Но за съжаление, за всяка професия в България може да се каже същото. И всъщност стигаме до извода, че ако не обичаш нещо със сърцето си и не смяташ, че то ти е силата, просто някои професии ще изчезнат. И може би актьорската е една от тях.
  • Следващата стъпка нагоре каква би могла да бъде?
  • Една също толкова силна, но много различна роля. Винаги съм имала отговорността и съзнанието, че не трябва да играя едно и също. Надявам се просто да ми се предложи.
  • Вярвате ли в личния си късмет?
  • Да, безусловно. И с времето все повече. Напоследък започнах да се наслаждавам на настоящия момент и да се потапям изцяло в това усещане. И така не се страхуваш какво те чака утре. Това означава да си благодарен на съдбата. А не да мислиш как не си се справил вчера или какво ще ти се случи утре… Не, единственото е какво се случва сега.

Наскоро си дадох сметка, и то по повод разговорите ми с колеги на снимачната площадка, че този филм за нас, актьорите, е особена пресечна точка на миналото, настоящето и бъдещето. Ние знаем бъдещето под формата на сценарий, снимаме настоящето и гледаме миналото, което върви в момента по телевизията. И това е едно много особено изживяване само по себе си. Объркваш се тотално къде си с ролята и какво реално става. Защото всичко става едновременно. Приятно е, макар и доста шизофренично. Не стига, че това е някакъв друг човек, и то толкова дълго живееш с него… Докато театърът е нещо като паралелна реалност с точни граници - като излезеш от сградата, пак си си ти. Киното е много по-близко до реалността и това е много по-натоварващо емоционално и психически. Почти не излизаш от него, живееш паралелно с образа. И особено когато е толкова дълго във времето – ние вече година и половина работим нонстоп.

Сподели във Facebook