Иван Паличев, магистър по психология, докторант във ВТУ "Св.Св.Кирил и Методий"

Вероятно покрай вълненията около моята дъщеря, която е в седми клас, напоследък често си мисля за ролята на образованието по света и у нас. Допълнително съм провокиран и от срещите ми със студентите в университета, където имах удоволствието да водя упражнения по любимата ми дисциплина. Заради това реших да споделя някои “мисли и чувства”. Дискутирано, адаптирано, неглижирано и дори понякога хулено, днес образованието продължава да бъде основна дейност, не само по преподаване и заучаване на научни знания, но и мост за пренос на културната идентичност между поколенията. Какво представлява образованието, защо мислим, че е ценно богатство, какво всъщност е ценност и накрая какво е богатство?

Като една от трите психични дейности (игра, учене, труд), обучението е фундаментално значение за личностното развитие на индивида.

Всяко дете в младенческа и ранна възраст трябва да се учи, за да проходи, да говори, да научава цветовете, да знае кое е опасно и къде - безопасно, да пробва, да бърка, да плаче, с една дума - да се учи. В предучилищната възраст детето задълбочава своя контакт със социалната среда и усвоява все повече реалии, преди всичко под формата на игра. Преди да тръгне на училище, детето има базови знания и умения, някои деца дори могат да четат отделни думи и да изписват цифри и букви. Нека само за миг си представим, че спрем образованието на детето до тук, какво ще се случи с него? Ще произведем социален инвалид, неспособен за адаптация към средата и лишен от възможности за личностно развитие. Дали тогава началното образование е само богатство или е нещо много повече?                                                                                                                  На шест- или седемгодишна възраст детето тръгва на училище и започва да трупа нови знания, базирани на научни достижения и опита на предишните поколения. Неговото психично развитие вече позволява то да заучава учебния материал и в следващите дванадесет години да развива своите умения и творчески възможности. В този период, освен родителите, в неговия живот се поява и една нова фигура с изключително значение - учителят. Колко силен е споменът във всеки от нас за първия учител, за следващите, които особено са ни впечатлили, за завършването на училището?

Случаен ли е фактът, че този спомен е толкова ярък и толкова продължителен във времето?                                           

Създаването на мотивация за учене на децата е една от водещите задачи на учителя днес. Неговата роля в съвременните условия е значително променена в сравнение с миналото и макар в началното образование той все още да може да бъде водещ авторитет и съдия, по-нататък в училищното обучение трябва да се превръща все повече в експерт и консултант в учебния процес. Нуждата от образование не е вроден, безусловен рефлекс, тя трябва да се развива в децата с цел превръщането й в естествена необходимост. Съвместните усилия на родителите и учителите в тази посока са определящи за постигане на такава цел. Без да се спирам подробно, бих искал да отбележа особеното значение на мотивацията - в широк смисъл - на учителите за тяхната дейност, както и силната нужда от институционална и обществена подкрепа. За съжаление, в последните години съществуват определени дефицити в тази насока и ние вече виждаме резултатите от подобно отношение по поведението и развитието на младежите.

Адекватно формираната необходимост от образование в училище у младия човек води до неговия естествения стремеж да продължи напред – в колеж или университет.

Завършвайки университет и придобивайки знания и право за упражняване на дадена професия, младият човек е подготвен да се включи активно в “социалната игра”, с идеята да бъде полезен, както на себе си, така и на другите, на обществото. Успешното му реализиране по-нататък в професионален и социален аспект допринася допълнително за предаване на значението на образованието на следващото поколение - неговите деца. Богат ли е такъв човек? Едни ще отговорят да, други не, трети ще кажат “зависи колко пари има на влог в банка” и т.н. Защо са тези разлики в отговорите? Защото различните хора имат различни разбирания за ценносттите. 

Ако разгледаме по-детайлно идеите на авторите на хуманистичното направление в психологията, ще видим, че стремежът за личностна свобода и развитие е фундаментална ценност. Изкачването по пирамидата на Маслоу за йерархията на потребностите предполага стремеж за задоволяване на потребност от по-високо ниво при вече задоволена потребност от по-ниско. Образованието е онзи пътеводител, който насърчава това усилие. Няма как да вървиш нагоре, ако не знаеш, че този път съществува и няма как да знаеш, ако не се образоваш. Има ли начин да стигнеш до края на пътя? Едва ли, а и да има, сигурно малцина са успелите. Но - както е казано в една стара притча - няма път към щастието, щастието е пътят. Тези, които изпитват страх от усилията за реализиране на това пътуване, вероятно ще успеят да задоволят своите базови потребности, но ще се лишат от възможността да развият заложените в тях дарби и способността им за творчество. Другите, които имат волята да вървят по пътя, да се образоват, ще продължават своето личностно развитие. Ще бъдат ли богати хора?

А какво всъщност е богатството?

Да имаш или да бъдеш - знаменитото заглавие на книгата на Ерих Фром, в която са поставя дилемата на човешкия избор. Може ли да съществува богатство само в материален смисъл, без нематериален (духовен) елемент? Според мен е сложно, прекалено незавършено. Все едно да имаш красиво червено ферари в гаража, което обаче не можеш да управляваш, не си се образовал. То е твое, но не можеш да отидеш от точка А до точка Б, не можеш да изпиташ удоволствие от шофирането. Ако обаче си се научил да управляваш автомобил и се замислиш, ще откриеш, че пътят може да се измине и с друга марка кола, дори с по-голямо удоволствие, ако пътуваш заедно с някого. И всъщност ти си богат, по твоя начин и смисъл. И това е едно истинско откритие, което Гьоте в своето стихотворение е описал по много елегантен начин:

ОТКРИТИЕ

Веднъж излязъл бях                                                                                                в гората на разходка,                                                                                          без път и цел вървях,                                                                                              с дух ведър, мисъл кротка,

когато под черница                                                                                        съзрях прекрасно цвете                                                                                      по-ярко от зеница,                                                                                          звезда така не свети.

Посегнах да го скърша,                                                                                        но тихо то ми рече:                                                                                                - Нима така ще свърша,                                                                                        по воля зла, човече?

Внимателно, със корен,                                                                                пренесох го в ръце                                                                                              във двор голям, просторен,                                                                              край бистро езерце.

Тук грижи то не знае                                                                                            сред слънце и покой,                                                                                              сега цъфти, ухае                                                                                                    се множи безброй.

Сподели във Facebook