Много отдавна цялото активно гражданство обсъжда откъде трябва да започне разплитането на пъзела с престъпността и агресията. Този въпрос стана още по-актуален заради зачестилите случаи на саморазправа с лекари и други медицински служители; заради очевидното провокативно поведение на представители на циганската общност (но не само те) и заради необузданото пътно хулиганство, което не се спира, дори след пресни и широко огласени в медиите примери за безумна смърт на множество хора.

Като причина за липсата на страх от закона често се посочва, че той не е достатъчно строг. Оказва се обаче, че това не е така. Записаните в Наказателния кодекс норми не са много щадящи. Друг е въпросът каква е статистиката на реално наложените наказания, особено „лишаване от свобода“. Обикновено, ако изобщо се стигне до затвор, присъдите се движат около минимума, посочен в съответните текстове, дори и под него, защото има такава възможност, а и утвърдена съдебна практика.

Цялостната философия на модерното наказателно право по света е, че целта не е отмъщение, а главно превъзпитание на извършителя и на второ място превенция с цел въздържане от извършване на престъпления от страна на останалите членове на обществото. Само и единствено при доживотния затвор без право на замяна законодателят е предвидил постоянна изолация на престъпника, с оглед да предпази завинаги обществото от него.

Но да си представим, че някой е осъден на ефективно лишаване от свобода, да кажем за нанасяне на тежка телесна повреда. Какво реално се случва с него?

Най-често това са представители на най-ниските социални и малцинствени слоеве.

В така наречените затворнически общежития се оказва, че такъв човек всъщност има по-висок статус, отколкото на свобода.

Сами преценете: има покрив над главата, отопление през зимата, вътрешна тоалетна и течаща вода, баня, облекло, три пъти на ден хранене, медицинска помощ. От какво всъщност е лишен в сравнение с живота му навън? От просторно и добре обзаведено жилище? От театър и опера? От посещения в библиотека? От пътувания в чужбина? От вечери в добри заведения? Звучи като виц.

Кой го е страх от такъв живот зад решетките?

Да, обществото в тези места никак не е приятно за образования и с някакъв нормален живот човек. Но за маргинализираните няма никакъв проблем. Те и в гетото си живеят по законите на джунглата, носят на бой, добре познават йерархичната стълбица в неформални крими колективи и могат чудесно да се адаптират. С една дума затворът изобщо не ги плаши. Напротив, често там завързват нови контакти, научават допълнителни трикове за последващи престъпления. И ги извършват, защото след това не ги чака нещо непоносимо за тях.

И за разлика от повечето държави, тук хората с дълги криминални досиета и списък с присъди, я отидат за няколко години в затвора, я не.

Другата категория затворници – високата класа в престъпния бизнес – си изграждат свой свят в местата за лишаване от свобода. Периодично в публичното пространство пробива информация кой бос как си е обзавел килията, с какви мебели и телевизори, от къде си поръчва кетеринг и по колко момичета на вечер приема в апартамента си. Не се учудвайте! При нивото на заплащане на редовия персонал в затворите, служителите явно трудно могат да устоят на изкушения под формата на банкноти.

При описаната картина се оказва, че обществените очаквания и натиск престъпниците да „лежат“ в затвора, са напълно безплодни. Защото дори това да се реализира, при сегашното състояние на затворите, всички плащаме за нещо като пансион на безскрупулни типове. И отгоре на всичко, много често международните правоохранителни институции им присъждат и обезщетения заради „тормоз“ при задържането им зад решетките.

Бъдете сигурни, че голяма част от извършителите на престъпления не отиват в затвора, защото тези места практически са отдавна пренаселени и с много по-малко персонал, отколкото реално е необходим. Оттам и подборът на кадри страда, защото ръководителите в този сектор са принудени да вземат почти всеки, който кандидатства. Професията е с ниско заплащане и престиж.

Затова, за да имаме някаква реална обществена полза от полицейските, прокурорските и съдебните усилия срещу престъпността, на първо място трябва да имаме нови затвори, отговарящи на съвременните изисквания. Всички сме гледали американските филми, където показват дългите коридори с единични килии и автоматични решетки, щракващи пред лицето на затворника след прибирането му от кратката разходка навън.

Докато няма истински ред и дисциплина в затвора, реален респект от надзирателите; докато склонните на престъпления не се убедят, че престоят в килията не е шега работа, нищо няма да се промени.

Затворите в САЩ не са пансиони...

Ако затворниците си останат обществени храненици с GSM-и, телевизори и компютри под ръка и вечно мрънкащи, че нещо не им е угодено, никакъв съд няма да ги стряска.

Промяната на затворното дело не е бърза и евтина работа. Но без това няма смисъл от никакви наказателни реформи.

Сподели във Facebook