Турският президент Реджеп Ердоган даде да се разбере веднага след победата си на конституционния референдум, че няма намерение да се отказва от антиевропейската си реторика. Още вечерта на 16 април, когато бяха обявени резултатите от вота (51,4% на 48,6%), триумфиращият Ердоган повтори заканата си да свика нов плебисцит – за възстановяване на смъртното наказание в Турция. А на следващия ден за пореден път се обяви за всенародно допитване и за кандидатурата за еврочленство.

От Европейската комисия, Германия и Франция не закъсняха предупрежденията, че връщането на екзекуциите само по себе си ще е достатъчно условие за погребване на европейските аспирации на Анкара. И че в такъв случай вот за кандидатурата за членство в ЕС вече ще е безсмислен. В реакциите от Брюксел, Берлин и Париж обаче прозвуча голяма доза предпазливост, която несъмнено е оправдана въпреки обидата от „нацистките“ сравнения от Ердоган за европейците по време на кампанията за конституционния референдум.

Турция замрази смъртните наказания през 2004 г. като част от дългогодишните си усилия да стане пълноправна част от демократична Европа. И ако за пореден път повече от половината ѝ население предпочете националистическия популизъм на Ердоган, ЕС ще бъде принуден да предприеме мерки. И точно това иска Ердоган – не той да блокира европейското бъдеще на сънародниците си, а европейците да ги отхвърлят. Това ще е лесно постижима цел за него – заради възхода на популизма и национализма в самата Европа.

Съдейки по сигналите от „мотора на Европа“ Германия, това няма да промени качествено статуквото. Канцлерът Ангела Меркел декларира ясен курс спрямо Анкара още преди електоралната победа на Ердоган. Меркел припомни, че още преди 12 години, при съживяването на преговорите за турско еврочленство, тя не се е подвела по почти всеобщия ентусиазъм сред останалите членки на ЕС, а е настоявала максимум за статут на „привилегирован партньор“ за Анкара.

Берлин очевидно е за запазване на Турция само като търговски партньор. От политическа гледна точка обаче това пак би свършило работа само на „диктатора“, както европейските либерали вече наричат Ердоган. Защото проевропейската му опозиция вече няма да има за какво да се бори.

Сподели във Facebook