Човекът в бялата престилка
Мария Николаева Колева, студент
Чух сирените отвън и целият настръхнах. Тате изведе брат ми навън и го качи в линейката. Мама ме прегърна, целуна ме и ми прошепна:
- Ще си дойдем само след няколко дни. Лекарите ще излекуват Зарко и ще се приберем.
- Обещаваш ли? – промълвих аз.
- Обещавам! – успокои ме тя.
В този ден разбрах, че „обещавам“ е една от най-големите лъжи, които някога ще чуя
На следващия ден с тате отидохме на свиждане. Стояхме пред една голяма стъклена стена и можехме да си говорим само по телефона. Цялото лице на Лазар беше червено и покрито с точици. Едва държеше очите си отворени, гледаше ни през стъклото и ни махаше, дори се усмихна. Но срещата ни беше кратка. Сбогувахме се и тръгнахме. Вечерта тате ме остави при баба и дядо.
В същата вечер баща ми получил обаждане от болницата - морбили инфекцията е ескалирала. Брат ми е получил фебрилен гърч, но състоянието му не се е повлияло от нищо. Дишането му е станало затруднено, повърхностно, учестено, докато накрая просто спряло.
Бях само на 10, но не бях глупав – никога вече нямаше да видя Лазар. Тогава си обещах нещо: един ден ще стана лекар и няма да позволя никой да умре.
И ето ме сега 35 години по-късно – подвизавам се с прозвището „ДОКТОР“. През 2050-та година, медицината придоби коренно различна визия. Вече има AI асистенти, които изготвят графици, напомнят за дневните задачи, водят документациите, дори помагат на студентите да се обучават.
По време на една смяна в приемния кабинет всичко вървеше добре, не се случваше нищо необичайно, докато не чух викове в коридора. Вратата на кабинета ми се отвори с трясък и една жена връхлетя вътре.
- Моля Ви, докторе, изслушайте ме! Синът ми е болен, моля Ви!
След нея вървеше едно малко детенце, което видимо беше на 5 години. Трудно можеше да мести краката си и беше приведено. Очите му едва седяха отворени.
- Мамо… - прошепна момчето.
Погледът ми спря върху него. Забелязах, че седи вцепенено до вратата с поглед нагоре. Тогава разбрах… Втурнах се към детето, опитах се да го хвана преди да се сгромоляса на пода. Майка му беше потресена от картинката. Главата му лежеше върху ръцете ми, а тялото му започна да се гърчи.
- Сестра! – извиках аз.
Почти веднага една от сестрите дойде. Аз поддържах тялото на детето, а тя му би противогърчово. След минутка тялото му вече беше се отпуснало, а дишането нормализирало. Вкарахме го в инфекциозното отделение и му взехме секрет за бърз ДНК тест. Вдигнах блузката му и тогава ги видях – червените петна. По лицето му нямаше нищо, но цялото му тяло беше обринато. Тогава в съзнанието ми нахлу спомена за Лазар - изтощения поглед, плахата му усмивка, червеното му лице и дребния обрив.
Същото видях и днес – морбили
Излязох от инфекциозния бокс и седнах до майка му. Ужасът от видяното все още беше изписан на лицето ѝ.
- Той е по-добре вече. – усмихнах ѝ се. Тя вдигна глава и ме погледна:
- Благодаря Ви, докторе, без Вас щеше да умре.
Лабораторията потвърди диагнозата и започнахме веднага лечение. След два дни малкият Любчо беше добре. Седнах до него на леглото. Той ме погледна с големите си бляскави очи и се усмихна.
- Как се чувстваш, Любчо?
- Вече съм добре – промълви малкият.
- Знаеш ли, много ми напомняш на едно момченце, което беше голямо колкото теб и беше също толкова смело и безстрашно.
- И то ли е било болно?
- Да – промълвих аз.
- А оправи ли се? – пита ме с надежда и аз склоних главата си към неговата.
- Да, оправи се.
- Значи и аз ще се оправя?
- И ти ще се оправиш.
И така 35 години по-късно аз изпълних обещанието си. Направих нещо, което времената тогава не позволяваха. Спасих живота на един малък герой, но не се знае – един ден може и той да спаси моя.
CredoWeb е социална платформа, която свързва всички участници в здравеопазването, предоставяйки възможности за интерактивна комуникация между лекари, фармацевти, институции, компании и като цяло всички, за които здравето е качество на живот.
CredoWeb е вашият източник на експертна информация в сферата на здравеопазването!
