- Акад. Велев, за живота на българите през османското владичество сме говорили неведнъж, но какво е отношението на властите към заварените християнски религиозни средища?

- Знае се, че в края на XIV в. Българското царство освен политически е разединено и в църковно отношение. През 1381 г. Видинската и Добруджанската църква се отделят от Търновската патриаршия и преминават към Цариградската. С падането на България под османска власт е ликвидирана и самостоятелната църковна организация на българите. Патриарх Евтимий е заточен, а епархиите на Търновското царство са подчинени на Цариград – Българската патриаршия е понижена в ранг на митрополия. Известна самостоятелност запазва единствено Охридската архиепископия. Обаче до средата на XV в. новите владетели нямат избистрена политика по отношение на православните църкви. По-късно Вселенската патриаршия в Константинопол е призната за основен представител на православното население в цялата империя. Създадена е и канцеларията, която регулира отношенията между органите на власт и църквите. Висшият клир получава правото да събира църковни данъци.

Вярно ли е, че закриването на Търновската патриаршия е по настояване на гръцката патриаршия?

Това е исторически факт, след който българите са лишени от своя самостоятелна църква. Търновската патриаршия е закрита, като нейните три епархии са погълнати от Вселенската патриаршия. Този акт на ликвидация се дължи и на пълната липса на съпротива от страна на българското духовенство. Нашите клирици са смятали тези действия за канонично оправдани.

Гръцката патриаршия използва падането на Търновска България под османска власт, за да реализира старите си амбиции по отношение на българската църква, която тя смятала за неканонична, защото била възникнала с решаващата намеса на светските власти. За съжаление гръцкият клир започва непрекъснат духовен гнет над българите. В резултат на това просветата и книжовното дело постепенно западат, но народностното самосъзнание на българите остава несломено.

- А каква е съдбата на българската православна църква в Охрид?

- В религиозните проповеди в църквите под управлението на Охридската архиепископия се запазва славянският език. Това не среща съпротива от страна на гърците за дълъг период от време. Едва от началото на ХVІІІ в. Цариградската патриаршия започва да изразява сериозно недоволство срещу използване на славянския език в богослуженията. Враждата ѝ завършва с премахването на самостоятелността на българската архиепископия в Охрид и нейното закриване през 1767 г.

- Сигурно султанската власт гледа със задоволство междухристиянските разпри и края на българската църковна самостоятелност…

- Още към края на 30-те години на XV в. османските управници осъзнават изгодата от противопоставянето между Охридската архиепископия и Вселенската патриаршия. Започва превръщането на църквите в джамии, факт е, че това става разпространено явление, и то особено в градовете, оказали упорита съпротива на завоевателите. Църковният живот е сериозно разстроен. След средата на XV в. при султан Мехмед II настъпва известно успокоение, когато се въвеждат ред неписани правила в отношението към православната църква. За българските книжовници тогава настава период на относително спокойствие и сигурност, поради което някои от тях не се скъпят на хвалебствия по отношение на този османски владетел.

- На какво се дължи тази неочаквана религиозна търпимост?

- По принцип сунитско-ханифийската ислямска школа не забранява на християните и на другите хора на книгата да практикуват своята религия, но налага значителни ограничения в църковното строителство и официалното да изявяват християнската си принадлежност. Така например тя предвижда ограничения за строежи на храмове в градовете и по-големите селища. Пречки за строителство на храмове в незаселени местности обаче не съществуват и това обяснява по-свободното развитие на българските манастири и възстановяване на манастирските църкви. Повечето от запазените от XV в. църкви са малки и външно невзрачни и са вкопани в земята. Пак през същия период замлъква звукът на църковните камбани.

- Какво е отношението на османлиите към манастирските имоти?

- Манастирите, както стана дума, съществуват в запуснати и ненаселени места, поради което върху тях не тегнат ограниченията, налагани върху градските църкви. Толерантността на османските власти в този смисъл все пак е относителна. Така например още през XV в. въпреки наличието на султански фермани Светогорските манастири практически губят своите имоти в Македония. Рилският манастир запазва частично своите поземлени владения, но през XV в. те са далеч по-малко, отколкото по времето на цар Йоан Шишман. Но в много конкретни случаи отделни манастири все пак успяват добре да се ориентират в ситуацията и да издействат фермани с потвърждаване на привилегиите си. Причината за доброто състояние на манастирите в Североизточна и Източна Македония през XV в. е покровителството, което им оказва вдовицата на султан Мурад II и дъщеря на сръбския деспот Георги Бранкович, Мара, наричана в съвременните извори Деспина Хатун. Но като цяло през първата половина на XV в. манастирските средища в българските земи изживяват упадък и запустение, но все пак някои от тях запазват безценните си библиотеки.


- Кога започва да се забелязва оживление в дейността на българските манастири?

- Символично начало на този процес се поставя с обновяването на Рилския манастир от тримата синове на крупнишкия епископ Яков – Йоасаф, Давид и Теофан, родени в кюстендилското с. Граница. През 1469 г. вече обновеният манастир става най-грандиозната демонстрация на християнски чувства от страна на българите – пренасянето на мощите на св. Йоан Рилски от Търново в манастира. За увеличаване на неговата слава работят най-видните български книжовници от XV в. Владислав Граматик и Димитър Кантакузин. Българските манастири в Македония стават истински средища на националната ни просвета и култура.

- Например?

- Най-яркият пример е манастирът „Св. Богородица Черногорска” край с. Матейче, Скопско. Тук Владислав Граматик създава най-прочутите си сборници. Условия за книжовна работа съществували по това време и в комплекса манастири около Младо Нагоричино, Кумановско. В същото време продължават да укрепват манастирите „Св. Прохор Пшински“, „Св. Йоаким Осоговски“ и „Св. Гаврил Лесновски“, всички в Македония. С тях е свързано поддържането на култа към местните светци – следовници на всепризнатия български светец св. Йоан Рилски. Манастирските братства на тези манастири са активни, добре ориентирани в религиозната и политическата обстановка в българските земи и на Балканския полуостров. Те разполагат със значителни имоти – ниви, лозя, винарски изби, работилници за мастило и др. В повечето от тях са съществували училища за подготовка на свещеници. Общият подем в живота на старите манастири в Северна и Североизточна Македония се отразява благоприятно върху християнското самосъзнание на българите от тези краища, а това от своя страна дава тласък за ограничено, но все пак забележимо оживление в църковното строителство.
- Нека на края на този разговор да обобщим историческата ситуация…
- Като цяло църковният живот и културното развитие на българите през XV в. се сблъскват със сериозни изпитания. Прекъсва се традицията българите да имат своя автокефална църква, създадена и защитавана с немалко усилия в предишните векове. Книжнината и изкуството се развиват в трудни условия: те повече не могат да разчитат на материална подкрепа от страна на държавата и болярската аристокрация. В почти всички прояви на културния живот личи стремеж да се продължи традицията от времето на Българското средновековие. Наблягането на традицията е естествена реакция на самозащита, чрез която българската култура си създава достатъчно силен имунитет срещу проникването на тюрко-мюсюлмански влияния. Макар и с разстроени низови структури, православната църква упорито съхранява православната традиция. Там, където няма църкви и свещеници, традицията се възпроизвежда чрез жилавостта на битовото християнство. Пълното преобладаване на средновековните стереотипи в църковния живот и в културата обаче спира проникването на светски елементи в литературата и живописта. То ограничава възможностите за контакти с ренесансовата европейска култура, което и без това било трудно поради пламтящия с пълна сила двубой между Османската империя и християнска Европа. Резултатът от съчетаването на традицията с изолацията е възпроизвеждането на вече познатите християнски жанрове, мотиви и сюжети. Те успешно изпълняват народозащитни и православнозащитни функции, но в същото време отдалечават българския културен живот от тенденциите в развитието на европейската ренесансова култура.

Сподели във Facebook