-      Досега представихме предимно офицери от пехотата или кавалерията, но и във флота ни е имало воини, родом от Македония…

-      Имало е, и то какви! Веднага се сещам за капитан I ранг Борис Стателов, който е родом от македонския град Солун, тогава в Османската империя, днес в Гърция. Баща му Константин Стателов е бил директор на Солунската българска гимназия, а майка му Елена Стателова е учителка в същото училище. След като завършва Военното училище в София през 1908 г., младият военен успешно минава и  курсовете за морски офицери. След това служи на руския кораб „Рюрик“, след което завършва и Минния офицерски клас в Кронщад, Русия. У нас постъпва на служба в Дунавската флотилия.

-      Къде го запраща съдбата по време на Балканската война?

-      Стателов получава задача да организира противодесантното наблюдение в Шаркьой, поставянето на минни заграждения в Родостенския залив на Мраморно море. Ръководи и подривната команда от Дунавската флотилия в Одринската операция, а по-късно става командир на импровизирания от капитан-лейтенант Евстати Винаров торпедоносец „Марица“, подготвен да атакува турския броненосец „Тургут рейс“ на 31 март 1913 г. По време на Първата световна е командир на миноносеца „Храбри“, който заедно с „Шумни“ се сражава с руска ескадра във Варненския залив. По-късно Стателов става началник-щаб на Черноморската част на флота и официален български представител в Морската навигационна техническа комисия между съюзниците от Централните сили за Черно море и река Дунав. През 1917 г. е произведен в капитан-лейтенант. От 11 септември 1918 командва учебния крайцер „Надежда“ и година по-късно достига до капитан II ранг.

-      Кога излиза в запас?

-      Чак през 1933 г., но преди това е интендант на флота и преподавател по навигация и лоция. Става и командир на Дунавската търговско-полицейска служба, а по-късно  командир на Крайбрежната жандармерийска дружина и на Морската полицейска служба. След като е произведен в капитан I ранг, излиза в запас и става капитан на търговския кораб „Сердика“. И той след Деветосептемврийския преврат е репресиран от новата власт и изселен в с. Слатина, Ловешко. Умира през 1959 г.

-      Имало ли е други „морски вълци“, родени в Македония?

-      Военните летописи са съхранили интересната  история на Тодор Саев,  български военен и революционер. Бъдещият мичман е от село Белица, Серско, тогава в Османската империя. Негов брат е Константин Саев, също революционер. Военната му кариера започва през 1894 г., когато в Триест завършва австро-унгарското морско училище и сетне служи в българския флот. Но през 1900 г. напуска военната служба и влиза във Върховния македоно-одрински комитет. През месец май 1902 г. Тодор Саев се сражава два пъти срещу четата на Христо Чернопеев, това става при с. Габрово и при с. Селище, като и от двете страни се бият българи срещу българи и дават свидни жертви. Друго сражение водят и при с. Лешко. Началото на Горноджумайското въстание е дадено на 23 септември  1902 г., стар стил, и от четата на Тодор Саев. След въстанието под натиска на Великите сили за кратко е интерниран от българското правителство заедно с ген. Иван Цончев, Стефан Николов и поручик Софроний Стоянов. Но това не го отказва от битката за национално освобождение и на 9 март 1903 г. четата на Тодор Саев и Константин Настев се натъква на засада в местността Чавката, Пиянечко. 36 души четници се сражават 8 часа с над 1300 души аскер. Загубите от турска страна възлизат на повече от 60 души убити и ранени, а от страна на четата 5 убити и 6 души ранени.                 

-      Къде го заварва Илинденско-Преображенското въстание?

-      За съжаление Тодор Саев не успява да го доживее. След като навлиза с четата си в Горноджумайско, на 9 април 1903 г. в с. Цапарево комитите са обградени от турска потеря. Успяват да се измъкнат от обкръжението, но в сражението войводата Тодор Саев е смъртно ранен. Погребан е в местността Орешец край с. Долене.

-      И не успява да се върне в българския флот…

-      Да, но Тодор Саев остава в историята ни като един от първите българи, които още в края на XIX век стигат до философско осмисляне на ролята на морето в българската история. През 1898 г. пише останалия неиздаден труд „Мореплаване и морска сила“. В него върху 200 ръкописни страници развива своето виждане за трудното общуване на българите с морето в миналото, аргументира убеждението си, че българското мореплаване има бъдеще, категорично отхвърля упреците, че от българина моряк не става. В началото на 1915 г. XVII обикновено народно събрание взима решение за отпускане на пенсия на Милена Саева, вдовица на Тодор Саев. На него е посветена песен и улица в София носи името му.

-      Вие за първи път изваждате на светло съдбите на редица български военни, войводи на Върховния македоно-одрински комитет…

-      Така наречената тоталитарна историография или ги премълчаваше или заклеймяваше. А става дума за български революционери, участници в драмата на тази поробена част от България… Такъв е например и Димитър Думбалаков от лъгадинското с. Сухо, тогава в Османската империя, днес Сохос, Гърция. Брат е на Трендафил и Михаил Думбалакови, а баща му и двамата му чичовци загиват в съпротивата срещу османската власт. Учи в гръцкото училище в родното си село, а сетне постъпва в Солунската българска гимназия. Завършва 5. клас и се записва във Военното училище в София. Постъпва на служба като офицер в 4-ти конен полк в Ямбол.

-      Кога поема по революционния път на баща си и чичовците си?

-      Още по време на Четническата акция на Македонския комитет през 1895 г. Думбалаков събира пари от офицерското братство в Ямбол, закупува оръжие и сам се включва в сраженията като адютант на Трета въстаническа серска дружина. По-късно като войвода на чета води сражения при Якоруда. Заради участието си във въстанието поручик Думбалаков е уволнен. Обаче през 1896 г. е изпратен от офицерските братства да помогне на съученика си Гоце Делчев в купуването и пренасянето на материали и оръжие с пари, отпуснати от правителството на Константин Стоилов, от Щипски революционен окръг на ВМОРО, както и от самите офицерски братства.

-      Хем е уволнен от армията, хем е изпълнявал поръчения на кръгове, близки до правителството на България…

-      През март 1896 г. Думбалаков отново постъпва на военна служба в Лом, където заедно с Борис Сарафов застава начело на офицерските братства. Обаче след разцеплението във Върховния комитет се обявява против Борис Сарафов и временно се отказва от активна работа по македонските дела. Но през 1902 г. взема страната на крилото „Михайловски – Цончев“ и участва в подготовката на Горноджумайското въстание, избухнало на 23 септември 1902 г. На 8 октомври четата на Думбалаков се сражава в Пирин. След въстанието влиза в контакт с ВМОРО и участва в подготовката на Илинденско-Преображенското въстание и в снабдяването с материали и оръжие.

След постигнатото споразумение между ВМОК и ВМОРО Думбалаков застава начело на чета и навлиза в Македония. На окръжния конгрес е решено да оглави Неврокопския район. По-късно четата на Думбалаков охранява изтеглящите се към България бежанци…

-      А след въстанието Думбалаков отново постъпва на военна служба в България…

-      Но само до 1908 г., когато  избухва Младотурската революция и той заминава за Македония, където се занимава с публицистична дейност. Обаче четири години по-късно го виждаме заедно с Петър Дървингов като един от основните организатори на Македоно-одринското опълчение. По време на Балканската война командва трета Солунска дружина срещу настъпващата сръбска армия и дава възможност на отстъпващите по време на Междусъюзническата война български части да излязат от обкръжение.

 След намесата на България в Първата световна война Думбалаков командва Втора дружина на Трети пехотен македонски полк на Единадесета дивизия, която се сражава с френски части във Велешко. Думбалаков е ранен на 31 октомври 1915 г. и малко по-късно умира. Погребан е тържествено на 1 ноември в двора на църквата „Свети Пантелеймон“.

Сподели във Facebook