Насаме с думите

 

Един от най-известните български адвокати е събрал в сборник словесните си ескизи, спомени, пътеписи и публицистични реакции, писани през последните няколко години и публикувани в различни издания. В книгата има къси есеистични форми за различни художници, поети, писатели, журналисти, артисти и композитори. 

Тук е „Писмо до Константин Павлов“, споменът за „знаковия поет на България“ Иван Динков, отзив за мемоарите на писателя Георги Данаилов, молитва за „богомолеца пред словото“ – за белетриста Никола Радев. Тук са и житиета на двама от най-известните български емигранти - Петър Увалиев и Дими Паница. Има и текстове, посветени на композитора Ангел Заберски и на убийствените истории на Вивиана Асса, а творческият  портрет на разследващия журналист Христо Христов е озаглавен „Мисията на човека е да помни“. 
Юристът колекционер пише и отзиви за художниците Михаил Лалов, Васил Стоев, за гражданина на света маестро Никола Манев, за живописеца Мая Горова и скулптора Богомил Живков. Авторът изразява възхитата си и от други майстори на четката и длетото – Милко Божков, Десислава Минчева, Гергана Лалова, Николай Алексиев, Стоян Цанев и Христо Харалампиев.         
Високата езикова култура на Х. Хараламбиев, богатата му ерудиция, разностранните му интереси го правят предпочитан събеседник. Той е страстен и дългогодишен поклонник на лондонския футболен клуб „Фулъм“, любимият му спорт е колоезденето на шосе, не пропуска световноизвестното състезание „Тур дьо Франс“.

Адвокат Хараламбиев е особняк, известен е и с това, че не носи часовник, не ползва мобилен телефон и все още ползва пишеща машина. Член е на Съюза на българските писатели, но не се изживява като писач, а като добронамерен ценител на словото. Защото е истински поданик на думите и в тях намира утаена духовната памет на човечеството.

Предлагаме ви три есета от книгата - за поета Иван Динков (1932 - 2005), за писателя Георги Данаилов (1936 - 2016) и за интелектуалеца емигрант Петър Увалиев  (1915 - 1988).

Поетът на България

26 август е сакрален. На тази дата се е родил Иван Динков – знаковият поет на съвременна България. Мислейки си за него, разсъждавам за паметта, защото тя е основата на живота ни. Без нея животът не би съществувал.

Нашата памет и разумът на действията и чувствата ни. Без паметта животът не би съществувал. Тя е разумът на действията и чувствата ни. Без нея сме обречени. Тъкмо тя ми позволи да се върна назад във времето, да си припомня срещи и разговори с Иван, с когото за жалост късно се сближихме – някъде в последните пет-шест години от неговия наситен с протуберанси живот.

Беше труден. Не допускаше всекиго до себе си. И не от поза и предвзетост. В известен смисъл обременен от мъдрост, всъщност беше самотник. Говореше бавно, приглушено, с известни паузи, но непринудено. Нерядко разсъждаваше на глас за нещата от живота и най-вече за поезията. Изповядваше, че поезията е средство за спасение на душата, работа, която вършеше с вдъхновение. Напомняше, че с поезията светлината става по-сигурна.

Забележителното в Динков е, че до края на земните си дни запази чувството за неприкосновеност. По този повод в едно интервю каза: „В трудни времена името на поета е последното му убежище“.

С него и Никола Иванов – проникновения му изследовател, нерядко говорехме за живота и смисъла, а понякога и за смъртта. Казваше: „Дали ми си живее? Възможно е. Животът няма синоним“. И още: „Смъртта е полицията на природата. В последна сметка тя проверява всичко“.

Веднъж без повод начена разговор за болката, ако и да отбягваше разговор на тази тема: „Болката е морска раковина. Чувам туптенето на сърцето ѝ. Щом като има сърце, болката трябва да се обича“.

Поезията на Динков е подкупваща и пределно искрена. Той държеше сметка за морала на словото и за способността му да обсебва читателя. И тъкмо затова той остана верен на себе си. Нерядко напомняше, че всичко, което е в центъра на писателската памет, ще продължи да изглежда непоклатимо и винаги близко. Сега, когато искам да разкажа за Иван, връхлита ме остра тъга, защото не е сред нас. Той съществува в мен, а е някак далечен. Утехата е, че животът и поезията му са неповторими.

 Животът на думите

Думите имат таен живот. Казвам го убедено, защото упорито съм се стремял да го разкрия, но за жалост и до днес не съм успял. В съвременната българска белетристика има писател, стигнал до дълбините на думите, разкрил е живота им, опитомил ги е. И чрез тях е създал значими повествования. Достатъчно е да споменем „Убийството на Моцарт“, „Спомени за старата къща“, „Весела книга за българския народ“, „Доколкото си спомням“, „Зимникът на рая“, за да стигнем до „Мемоарите на едно паве“.

Пиша за Георги Данаилов, който чрез своя многостранен талант е опровергал стародавното схващане, че „хората използват думите не за да споделят мислите си, а за да ги прикриват“. И в мемоарите писателят остава верен на творческия си подход – да разказва непринудено и убедително, със силата на безспорния си талант. С лекота той въвежда читателя от тема в тема, докосва се до значими личности, белязали житейската и творческата му съдба.

Среща ни с изумителния акварелист Константин Щъркелов, с блестящия поет-отшелник Борис Христов, както и с големия актьор Стойчо Мазгалов, още и с Ангел Букорещлиев – българина, творил и създал забележителни музикални произведения във Франция.

В последната си книга Данаилов се изявява като творец на тревогата, посредством импресията „Сбогом на морето“. По-внимателното вглеждане на написаното ще ни обясни, че той не е престанал да се вълнува за съдбата на езика и културата. И затова сетивата му са одухотворени.

В „Мемоарите на едно жълто паве“ привличат и покоряват с дълбочина и изящество слогът, изтънчената сетивност и непресторена духовност. Именно тук любознателният читател ще прочете предсмъртното и разтърсващо писмо на човеколюбеца Антоан дьо Сент Екзюпери до своя приятел-генерал, намерено случайно след смъртта му и публикувано едва през 1948 година в „Льо летр Франсес“.

Георги-Данаиловото творчество общува с живота и хората. Затова е неповторимо. „Мемоарите“ за сетен път доказват, че писателят създава мисли – ярки и проникновени. Талантът му не е престанал да общува със стръмните висоти на съвършенството.

Животът на интелектуалеца

Името Петър Увалиев винаги е било произнасяно с респект и уважение, защото той е сред най-значимите интелектуалци на съвременна България. Роден в София, завършил италиански лицей, Увалиев се отдава на дипломатическа работа. След като отказва да заеме дипломатически пост в Чехия току след 9 септември 1944 г., той емигрира във Великобритания, поради което получава сурова присъда. Практически това обстоятелство го прави „невъзвращенец“.

Увалиев започва работа в Би Би Си, с което още повече утежнява положението си. С течение на времето предаванията, които подготвя, са проникнати от стремежа британците да се докоснат до вековната култура и традициите на българите. Всъщност той се превръща в истински духовен посланик на България. Успява да овладее осем езика, което му позволява да стане фактор в областта на киното, изявявайки се като продуцент и автор на сценарии, а заедно с това завладява и територията на изобразителното изкуство, за което пише проникновени статии.

Всичко това, което пиша, узнавам от мемоарната книга „Един живот“, посветена на Увалиев, станал известен сред британските интелектуалци като Пиер Рув. Автор на книгата е неговата съпруга Соня Рув. Книгата е пронизана от блестящия стил на авторката, от нескритата ѝ любов към човека, с когото е свързала житейската си съдба. Тъкмо Увалиев е разкрил българските хоризонти на Соня Рув, които тя без условности е приела за своя родина. Тук тя среща дипломати, литератори, художници и политици, което я прави желан и очакван гост.  Онова, което впечатлява в повествованието, е максималната добросъвестност на авторката, която години наред е водила личен дневник. На едно място тя пише: „Навярно читателите на тази книга ще ме питат - на какво се основават спомените ти? Как е възможно да пишеш и помниш какво си направила преди повече от 35 години? Е, отговорът ми е – някои неща естествено са ми направили толкова дълбоко впечатление, че завинаги остават в паметта“.

Сподели във Facebook