Ген. Иван Цончев зае достойно място в националната памет

Иван Цончев е роден на 19 август (10 септември нов стил) 1859 г. в балканското градче Дряново, тогава в Османската империя. Дядо му, даскал Цончо Попиванов, е виден възрожденски учител.

След освобождението на Търново през юли 1877 г. по време на Руско-турската война Иван Цончев е сред стотиците доброволци от района, постъпили в Българското опълчение.

През ноември 1878 г. Цончев е приет в първия випуск на новосъздаденото Военно училище в София и на 26 ноември започва занятия. На 10 май 1879 г. Цончев е произведен в прапорщик (от ноември званието е заменено с подпоручик). Получава назначение в 7-а пехотна ломпаланска дружина във Видин. На 30 август Цончев е награден с 200 франка от княз Александър I за „особена дейност по службата“.

През февруари 1882 г. подпоручик Цончев получава командването на 1-а рота от дружината, през юни оглавява 2-а рота, а на 30 август е произведен в звание поручик. По-късно е произведен в звание капитан.

След участието му в Сръбско-българската война Цончев е награден с орден „За храброст“ ІV степен. На 2 август 1891 г. е произведен в подполковник, а на 2 август 1895 г. е произведен в полковник.

Цончев има чести аудиенции при княза и е най-привилегирован от всички български полкови командири във взаимоотношенията си с българския монарх.

На 27 януари 1898 г. Цончев е назначен за комендант на град Видин, за командир на 2-ра бригада от 6-а пехотна бдинска дивизия. Така той е едновременно бригаден командир, началник на бригадно военно окръжие и комендант на Видинската крепост.

На 1 февруари 1901 г. полковник Иван Цончев неочаквано за мнозина се уволнява и излиза в запаса със звание генерал-майор, за да се отдаде изцяло на революционното движение в останалите под османска власт Македония и Одринска Тракия.

След Четническата акция на Македонския комитет през 1895 г. офицерите, участвали в него, се включват в изграждането на организацията на Върховния комитет. Скоро обаче се разочароват поради овладяването му от дейците на русофилската опозиция.

През 1897 г. започват да се организират Българските освободителни братства. Цончев през цялата си военна кариера е близък с офицери от Македония и Одринско, активни дейци на братствата и на македоно-одринското движение - Анастас Янков и Стефан Николов са му съученици от Военното училище, Александър Протогеров и Димитър Думбалаков са в неговата дружина на Сливница, Илия Балтов и Иван Камбуров служат с него в Шумен, под негово командване във 2-ри искърски полк служат Никола Дагарадинов и и Александър Протогеров, а в 6-и търновски - Тома Давидов, Антон Бозуков и Димитър Венедиков.

През 1895 г. Цончев изплаща всички дългове на своите подчинени офицери, задлъжнели поради разходите си за македоно-одринското революционно движение.

През май 1899 г. начело на Върховния комитет е избран поручик Борис Сарафов, който много бързо вдига на крака и увеличава десет пъти числеността и материалните ресурси на Македоно-одринската организация (МОО). С нейна помощ възход изживява и Вътрешната организация, чиято мрежа в Македония и Одринска Тракия се разширява значително.

Като противодействие на очертаващата се разправа на правителството с МОО на 29 ноември 1900 г. ръководителите на Върховния комитет решават да заминат за Македония и Одринско и да отстъпят ръководството на други дейци. За председателското място лично Сарафов издига кандидатурата на Цончев. Той се среща в София с членовете на Върховния комитети и ръководителите на братствата и решават да се свика извънреден конгрес, на който Цончев да оглави комитета. Цончев заминава за Видин и на 1 февруари 1901 г. излиза в запас като генерал-майор. Неочаквано обаче Сарафов се отмята от думата си, според привържениците на Цончев под въздействието на върналия се от чужбина Симеон Радев, който смята, че чрез Цончев организацията ще се овладее от двореца.

След скандална среща между двете групи настъпва разрив, като по-голямата част от офицерите от братствата са на страната на Цончев. Те обикалят страната и се опитват да повлияят на избора на делегати за насрочения конгрес.

През нощта на 23 срещу 24 март изненадващо столичната полиция арестува Сарафов и другите членове на Върховния комитет и тяхното крилото на практика губи позиции на Осмия македоно-одрински конгрес през април. На конгреса Цончев се изказва и защитава плурализма на идеи, но и организационното единство на МОО, като се обявява за сплотяване на всички течения.

Цончев подкрепя „масовата революция“ и е против съществуването на Задграничното представителство. Предлага сключването на „непосредствено съглашение“ между двете организации и заявява, че докато между тях няма единство, в освободителното дело няма да се постигне нищо.

Новият състав на комитета отразява трите идеологически течения в македоно-одринското дело. Стоян Михайловски става председател, Владимир Димитров – подпредседател,  Иван Кепов - секретар, а Димитър Владов, Георги Минков и Петров - членове съветници на Комитета. Михайловски и Владов са привърженици на крилото на Цончев, Кепов и Димитров на ВМОРО, а Минков и Петров са сарафисти.

Последвалите преговори между ВМОК, ВМОРО и Освободителните братства завършват с Майското съглашение от 16 май 1901 г., подписано от членовете на комитета, задграничните представители и Цончев и Николов.

Според него офицерите получават право да се включват в ЦК на ВМОРО и другите структури на Вътрешната организация, да запазят владение над складовете за оръжие и боеприпаси по границата на България, с което на практика печелят преимущество при бъдещото решение за вдигане на въстание.

Цончев и Николов разпращат писмо до братствата в страната с нови инструкции за дейността им, които на практика убиват дейността им.

През юни 1901 г. председателят на ВМОК Михайловски държи реч на митинг във Варна, в която напада княз Фердинанд, осъжда намесата му в революционното дело, заради която то било на път да попадне в ръцете на анархотерористите. Тази реч предизвиква широк отзвук, вследствие на който ВМОК се дистанцира от изказването на председателя си и показва на ген. Цончев, че е дошло време да овладее ръководството на организацията.

На Деветия македоно-одрински конгрес, заседавал от 29 юли до 5 август 1901 г., групировката на Цончев успява да надделее над сарафистите.                   

Постепенно се влошават и отношенията с ВМОРО, за да прераснат в открит конфликт по въпросите за контрола върху граничните пунктове и оръжейните складове. Едновременно с това с Окръжно 914 от 20 септември и №1035 от 2 ноември Цончев твърди, че проблем между двете организации няма.

На 8 декември 1901 г. новите задгранични представители на ВМОРО Димитър Стефанов и Туше Делииванов поставят ултиматум да се изтегли последното окръжно и когато това не става изпращат свое окръжно до всички македонски дружества в България, с което ги уведомяват, че организацията от 8 декември къса всички връзки с Върховния комитет в този му вид. В отговор Цончев изпраща окръжно, в което казва, че къса със задграничните представители, но не и с организацията.

Така в края на 1901 и началото на 1902 г. Македоно-одринската организация практически се разпада на две:

• един комитет на цончевистите
• втори на сарафистите, анархистите, социалдемократите и привържениците на ВМОРО.

Разколът прониква дори и сред самите цончевисти. Самият Михайловски вижда в Цончев заплаха за поста си и се опитва да взема самостоятелни решения, като Цончев се колебае дали да не го отстрани.“

Ген. Цончев е основен организатор и ръководител  на Горноджумайското въстание през 1902 г.

По време на въстанието ген. Цончев с чета от 80 души дава няколко сражения на османските войски и обикаля въстаналите селища. В сражението при село Бистрица четата на генерал Цончев разпръсва многоброен противник, а самият той е тежко ранен. По време на Илинденско-Преображенското въстание ген. Цончев отново влиза с чета в Македония и се сражава с османските войски при селата Бистрица, Луково и Пирин.

През 1903 г. Върховният комитет е забранен от българското правителство и продължава да съществува като нелегална организация. През 1905 г. Иван Цончев, осъзнал ненужността на конфронтацията с ВМОРО и след забраната от страна на военното министерство български офицери да участват в революционното движение, решава да приеме ултиматума. Така Върховният комитет се разпуска, като част от дейците му - предимно офицерите, разочаровани от решението на Цончев, се отказват от революционна дейност и се връщат в армията, а част се вливат в десницата на разцепващата се ВМОРО.

Иван Цончев се оттегля по здравословни причини от революционната дейност. Според Христо Силянов: „Заслугата за това решение, което изненада вътрешните, принадлежи, преди всичко, ако не изключително, на генерал Цончева. То не би било мислимо, ако зависеше отъ слепи фракционери, увлечени отъ мътния порой на бушуващата междуособица. То е проблясък на възвишен патриотизъм и на здрав политически разум. То спести на македонското освободително дело много братска кръв”.

Генерал-майор Иван Цончев умира на 16 декември 1910 г.

Томове от изданието „История на българите от Македония“ на акад. Григор Велев можете да намерите в книжарници Сиела и Хеликон.

Излезе и том VI от „История на българите от Македония“, който се предлага в книжарница „Хеликон“.  Цената е 25.00 лв.