Във Великобритания наричаха Тарковски „бог на кинематографията“. Високото признание на Запад обаче абсолютно се размина с официалното становище в родината му.

Защо съветската власт ненавиждаше създателят на „Сталкер“ и „Андрей Рубльов“?

Ето какво споделя неговият син – Андрей Тарковски-младши, за битката на баща му със съветските идеолози:

Баща ми никога не е говорил за себе си като за гений, но се чувстваше от избраните. Той разбираше, че заради изкуството принася в жертва себе си и своето семейство. В дневниците си той пише, че е самотен. И аз мисля, че действително беше трудно да се намери човек, който можеше да му е близък. Защото във всички и във всеки търсеше идеала. Затова и понякога беше много жесток в отношенията си с колегите. Когато публикуваха дневниците му, много актьори, които са се снимали във филмите на Тарковски, се обидиха на фразата: „Всички актьори са глупави. Аз нито веднъж в живота си не съм срещал умен актьор“. Според Наталия Бондарчук той се е скарал с баща ѝ (режисьора Сергей Бондарчук), само защото Тарковски му е казал нещо, но именно Бондарчук му попречи да получи „Златната палма“ за филма „Носталгия“.

Андрей Тарковски и Андрей Кончаловски през 1962 г.

Не съм присъствал на историята с Бондарчук, но баща ми с пълно право смяташе, че в кинематографията има много врагове – едни не харесваха творчеството му, други се дразнеха от личността му.

В сблъсък с цензурата

Баща ми беше наранен както от завистта и неразбирането на колегите му, така и от проблемите с цензурата.

Те започнаха след снимките на „Андрей Рубльов“. От този момент Тарковски това и правеше – бореше се за своето изкуство със съветските идеолози. За съжаление той снимаше по-малко, отколкото можеше и искаше. Имаше периоди, когато баща ми с години стоеше без работа, безумно страдайки от това. В такива моменти той предпочиташе да отиде на село, където имаше къща, която сам построи. Семейството ни нямаше никакви пари, но нито аз, нито майка ми някога сме го упреквали за това. Ние разбирахме, че такава му е съдбата.

Съдбата на невъзвращенеца

През 1982 г. Тарковски заминава за Италия, за да снима „Носталгия“ с Олег Янковски в главната роля. А през 1984 г., след като не получава разрешение от съветската власт да продължи престоя си зад граница, на пресконференция в Милано обявява, че няма да се върне в СССР.

Когато баща ми замина, ние с баба ми останахме в Съветския съюз като заложници. Четири години чаках най-сетне да ми позволят да видя баща си. Но на съветските власти не беше изгодно да ме пуснат: те бяха сигурни, че рано или късно баща ми няма да издържи и ще се върне. Той наистина много ме обичаше.

В този период малко хора ни помагаха. Преди да замине баща ми в дома ни вратите не се затваряха – постоянно идваха приятели, познати, познати на познатите, закусваха, обядваха, вечеряха у нас. Но след като дойде новината за пресконференцията в Милано, никой не идваше при нас. Нещо повече – на улицата се обръщаха на другата страна хора, които с уважение ни поздравяваха. И това продължи четири години. Тези, които не ни изоставиха, се брояха на пръстите на ръката.

С баща ми поддържахме връзка само по телефона. Без съмнение всички разговори се подслушваха и записваха. Баща ми всеки път ми казваше, че вие задължително пак ще се срещнем, трябва да вярваме и да се надяваме. Пишеше писма, търсеше помощ. Той не искаше да емигрира, а само да има възможност да работи. Естествено чиновниците му обещаваха какво ли не, само да се върне, но можеше ли да им се вярва.

След намесата на Митеран

Когато дойде известието, че Тарковски е тежко болен, вече нямаше смисъл властите да ме държат като заложник. Свършиха с баща ми въпреки всичко. Нас с баба ми ни пуснаха от страната, след като Митеран изпрати писмо на Горбачов. Това се случи благодарение на приятелите на баща ми. Когато той заминава на лечение в Париж, лекарят му, който лично се познава с Митеран, помогна да се разреши този въпрос. Митеран написа писмо на Горбачов, който току-що беше дошъл на власт. И Горбачов направи всичко възможно да ни пуснат от Съветския съюз само след два дни. Нямахме време да си съберем нещата. Оставихме всичко – най-накрая летяхме към баща ми.

Болестта като дар

Естествено баща ми силно се беше променил. Имаше рак в последен стадий, но след нашето пристигане духът му се повдигна и той реши да продължи да се бори за живота си. Той написа в дневника си, че може би болестта се е превърнала за него в странен дар, който му помогна да се събере със семейството си. Той беше убеден, че ще победи, но за съжаление не успя. Въпреки това живяхме заедно цяла година.

Тарковски до смъртта си таеше обида към страната си и тези, които не му позволиха да живее и работи в родината. Даже в завещанието си написа да бъде погребан в Европа и че дори мъртъв не иска да се връща в страната, от която го изгониха.

Сподели във Facebook