- Акад. Велев, с какво българският език се различава от останалите славянски езици?

- Известно е, че старобългарският книжовен език е със синтетична, с падежна граматична система, каквато е и граматичната система на говоримия български език в средата на ІХ в., когато става изграждането на книжовната му форма. Обаче през следващите няколко века ускореното еволюиране на говоримия ни език го превръща в края на ХІV и началото на ХV век в напълно аналитичен език, тоест без падежни форми. Какви са факторите, които допринасят за тази трансформация, е трудно да се отговори. Твърде е вероятно синтетичната конструкция на славянските говори да се комбинира с аналитичната конструкция на езика на прабългарите. Но тази идея трябва да се докаже.

  • Кога започва и докога продължава предписменият период на българския език?
  • Този период започва от времето, когато ордата на кан Аспарух се заселва в делтата на Дунав и влиза в контакт и съжителство със заселилите се преди това южнославянски племена на Балканския полуостров. От този момент нататък започва постепенно да се оформя първичният български език. Така започва да се формира специфична структура, различна от езиците на сърбите, хърватите и словенците. Този първичен език е представлявал смес от славянски и български думи, но изграден върху базата на безпадежната структура, много характерна за езика на българите.
  • Стигнахме до писмения период…
  • Той води началото си от създаването на българската азбука от светите братя Кирил и Методий и се подразделя на три етапа. Смята се, че през първия езикът се развива върху  солунския диалект. Това е говоримият език на Кирил и Методий. По-късно на него е създадена многобройна религиозна, художествена и друга познавателна книжнина. Той е обслужвал административния живот на Първата българска държава, докато старобългарският има религиозен характер и е обслужвал предимно духовния живот на нацията. Говорите в Македония по това време също споделят съдбата на другите, използвани на територията на българското национално землище. Дори македонистът Блаже Конески е принуден да признае, че „овие споменици досега обично во славистиката се наречуват со името среднобугарски”. Той предлага да се разграничат „българските” от „македонските” паметници, нещо, което е невъзможно, тъй като за световната славистика такива различия нямат никакви обективни основания. 
  • Има ли исторически извори, които доказват, че т.нар. македонски е другото име на българския език?
  • За това свидетелстват писмените паметници, наречени дамаскини. Езикът на българските дамаскини от ХVІІ в. насетне полага здравата новобългарска основа на книжовния език, на единно национално книжовноезиково средство, което продължава чак до епохата на националното  Възраждането в Македония, Мизия и Тракия. Точно наличието на дамаскини е неопровержимо доказателство за съществуването на български език в Македония. Този факт от години силно притеснява просръбски настроените комунисти, македонисти. 
    - Защо? Да не би да отричат съществуването на дамаскините?
    - Не, те са силно притеснени, защото дамаскините се признават от световноизвестните слависти, че са български творби. Стига се до смехотворни положения. Например македонистът П. Илиевски упреква средновековните преписвачи на дамаскини, че се самоопределят като българи. Но и той с мъка признава: „Доста е разпространено мнението, особено на българските и руски учени, че дамаскините са паметници от ХVІІ и ХVІІІ век, написани на говорим български език и предназначени за обучение на народа. Забележително е, че това мнение е намерило отражение в Большая советская энциклопедия, т. 13, стр. 328”. И в това признание той си позволява да упреква средновековните преписвачи на дамаскини. Според него средновековните автори не са имали национално съзнание и не са знаели какви са, и се е наложило три-четири века по-късно той да ги „поучи“, че са македонци.
  • А какви са основанията за твърдението, че македонските диалекти са неразделна част от българските?
  • Можем да ги намерим както сред домашните извори, така  и в многобройните становища на чуждестранните специалисти. Нашите неопровержими свидетелства ги намираме в употребата на българския в тогавашните богослужения. Това се доказва от следните исторически извори. В „Пространното житие на Климент”, писано в периода между ХІ и началото на ХІІ в., архиепископ Теофилакс Охридски ясно и категорично отбелязва, че първите преводи на богослужебните книги се извършват от гръцки на български език. В „Краткото житие” на Климент също се сочи, че Светото писание е „преведено на тукашния български диалект от Кирил”. Или да вземем следното изречение: „След това отиде  при българите, проповядвайки Христа“, то е от Приложното житие на Кирил. Ето и цитат от „Приложното житие на Методий“: „Искаха славяните кръщение, хазарите учител, моравляните епископ, а българите учител и наставник“.
  • Има ли и други исторически свидетелства?
  • Има, разбира се, стига някой македонски историчар да поиска да ги прочете. В „Солунската легенда” ясно и точно  се отбелязва, че населението на Македония е българско: „Приеха ме българите с радост и ме отведоха в град Равън на река Брегалница. Аз им съставих 32 букви… и аз малко ги учех, а те много разбираха”. Ако искат, могат да се доверят на староруската „Повесть временных лет“, където четем: „Константин се върна и отиде да учи българския народ”. За това се говори и в Моравската легенда за Константин Философ. Там пише следното: „Тръгвайки, той посвещава преди всичко българите, които със съдействието на божието милосърдие обръща чрез проповедите си към вярата”. Ето и още факти от по-късни времена – през 1861 г. братята Константин и Димитър Миладинови издават сборника „Български народни песни”. Със събирането на народните ни песни с цел да се съхранят и на книга стружките братя демонстрират по неповторим начин българското си народно самосъзнание. Или да вземем едно от съчиненията на К. Пейчинович, в което свидетелства, че скопският и тетовският говор са български. Или Партений Зографски, който също дели българския език на два диалекта: „Нашиот език, как што е познато, се дели на две главни наречия, от които се говорят в Болгария и Тракия, а пък другото во Македония”.
  • А какво мислят чуждестранните слависти за българските диалекти в Македония?
  • На 16.01.1904 г. изтъкнат хърватски славист от Виенския университет пише писмо до проф. Л. Милетич: „Аз вече мисля, достатъчно съм определил положението на македонските говори, като съм ги поставил под заглавие „Български език”. Сръбският езиковед Ив. Попович през 1960 г. отбелязва, че т.нар. македонски език е „повече или по-малко идентичен със старобългарския и българския език”. Чешките славяноведи Шафарик, Нидерле, Гайтлер, Перволф и Вондрак недвусмислено се изказват в подкрепа на българския характер на езика, който говори населението на Македония. Проф. Константин Иречек, друг виден чешки учен етнограф и историк, пише, че западнобългарското наречие е „говорено между София и Охрид”. Към тази поредица от световноизвестни учени трябва да споменем и големия френски славист проф. Мазон, холандския славист проф. Н. ван Вейк, немския славист проф. Г. Вайганд. Датският учен балканолог проф. К. Занфелд също е категоричен: „Eзикът в Македония е български, при все че голям дял от нея се намира в рамките на Югославия”.
  • Споделят ли тяхното мнение и руските учени?
  •  Да. Бележитият руски славист В. Григориевич сочи, че западните български говори обхващат „цяла Македония до Доспатските планини и на север от тях включват част от крайдунавска България до самия Видин”, а източните – „на изток от Доспат и на север и на юг от Балкана”. За българския характер на македонските говори пишат и руските професори Шахматов, Фортунов, Шчепкин, Лавров и Селишчев. Езиковедът Селишчев изнася данни от град Тетово, събрани лично от него, в които разкрива българския характер на използвания говор. И подчертава съществуването на тясна връзка между диалектите на българските говори в тези географски области. Той е убеден, че „Македония е люлка на старата и новата българска писменост”. Накрая ще се позова на американския учен Л. Томас, който окачествява хипотезата на сръбския лингвист П. Ивич за македонския език като абсурдна. Той смята, че „Голяма част от македонската езикова територия върви с българския език в една редица. При фактите, такива каквито са, човек трябва да приеме по-скоро възгледа на неюгославските учени, че по-голямата част от македонската територия е генетично свързана с българския език“.
Сподели във Facebook