На 28 март 1979 г. лидерът на опозицията в Камарата на общините Маргарет Тачър обявява, че иска вот на недоверие в лейбъристкото правителство с премиер Джеймс Калахан. Сред мотивите ѝ са почти пълната блокада на икономиката от стачките в т.нар. Зима на недоволството и референдумът за автономна власт в Шотландия. Резултатът от често наричаната „най-драматична вечер в историята на Уестминстър“ е крах на правителството (с 300 на 301 депутатски гласа – бел. ред.) и свикване на извънредни парламентарни избори само 6 месеца преди редовните. До тази година това беше последният предсрочен вот във Великобритания.

През есента на 1979 г. Тачър печели първия от общо трите си премиерски мандата, а Лейбъристката партия остава извън властта чак до 1997 г. Подобен развой на събитията се очаква и след изненадващото решение на втората жена премиер на Великобритания Тереза Мей да свика предсрочни избори на 8 юни т.г.

Лидерът на торите обясни, че по този начин иска да излекува породените от Брекзит разделения сред депутатите, включително в собствената й партия. Това изявление предизвика вълна от недоверие от голяма част от консервативния и левия електорат, но и ефект на затягане на редиците сред твърдите поддръжници на напускането на Европейския съюз.

На пръв поглед целта на Мей е да нанесе съкрушителен удар на лейбъристите. Социолозите предричат, че заради непопулярността на крайнолевия им лидер Джереми Корбин те ще загубят поне 59 от 229-те си места в 650-членната Камара на общините. И ако прогнозата се сбъдне, това ще е най-слабото представяне на Лейбъристката партия на избори от 1918 г.

Само 170 лейбъристи срещу над 390 тори ще означава със сигурност смяна на Корбин и най-малко още един пълен 5-годишен парламентарен мандат, преди партията да се съвземе от поражението. Но не слабата опозиция е най-големият проблем пред Мей, принудил я да бере срама на „обратния завой“, който направи след 10 месеца упорито отхвърляне на възможността от предсрочен вот.

Изборите през юни ще са четвърта съдбовна разходка на гласоподавателите до урните на Острова за 4 години след неуспелия референдум за шотландска независимост през 2014-а, победата на торите на парламентарните избори през 2015-а и референдума за Брекзит от 2016-а. Новият вот ще е не толкова битка между партиите, колкото между лагерите „за“ и „против“ Брекзит. И логичната надежда на Мей е достатъчно ясно разграничаване на двата лагера в собствените ѝ депутатски редици така, че имайки предвид и очакваното комфортно мнозинство от 140 души, тя да бъде по-спокойна при приемането на серията непопулярни мерки, свързани с предстоящото споразумение с ЕС за Брекзит.

Освен това през март 2019 г., когато е крайният срок за приключване на преговорите с ЕС, на консерваторите няма да им се налага да правят компромиси заради приближаването на редовните избори, които трябваше да са през май 2020 г.

Така изглеждат перспективите сега. Но категорично непредвидимо е какво би могло да се случи с Брекзит само след 2 месеца. Европейското законодателство предполага, че веднъж задействана процедурата по чл. 50 на Лисабонския договор, връщане назад няма.

Брюкселски юристи обаче намекват, че задни вратички винаги остават. А извънредният парламентарен вот във Великобритания може и да се окаже, както се смяташе веднага след съдбовния референдум на 23 юни м.г. – нов мандат от народа. Този път за оставане на Обединеното кралство в Европа.

Сподели във Facebook