Нужен ни е Институт за национална памет

С Екатерина Бончева разговаря Галина Спасова

През последните 6 години Екатерина Бончева е член на Комисията по досиетата. Журналистическата си кариера започва във в. АБВ, после работи в „Демокрация“, а гласът й е познат от коментарното политическо предаване в „Свободна Европа“, което водеше до закриването на българската секция на радиото. През 1997 г. беше ръководител на пресцентъра на служебното правителство. Съавтор е на сборник от документални разкази за концлагерите "Българският ГУЛАГ. Свидетели". Темата за ролята на вездесъщите тайни служби в тоталитарна България е била винаги във фокуса на интереса й. Макар разговорът ни да се провежда в строго охраняваните помещения на Комисията по досиетата, започваме го с фамилната история.

- Катя, знам колко си привързана към родовата памет. А и реституираната ви розоварна в Търничени явно е не просто материален мост към семейното наследство.
- Англичаните казват: Когато една фамилия се превърне в род, това е много ценно за всеки от членовете му. Щастлива съм, че от страна и на двамата ми родители има силна родова традиция. Родителите на майка ми са били учители, дядо ми по бащина линия е производител на розово масло, завършил е Роберт колеж и финанси в Лион. Съпругът ми и синът ми продължават този бизнес и така семейната традиция е жива - нещо твърде рядко в наше време.

Никога не сме си и представяли, че розоварната ще бъде отново наша. Дори у дома ме наричаха на майтап Катето фабрикантката. А сега съпругът ми съжалява, че не е разпитал подробно моята баба, защото много неща щяха да са му полезни. Дядо ми е починал през 30-те години и тя е поела изцяло не само производството, но и търговията. До края на живота си кореспондираше с хора от Казанлък и ни разказваше за розоварната, но ние изобщо не обръщахме внимание, за което сега съжаляваме. Интересното е, че моят син е много свързан с този семеен бизнес. След като завърши в Щатите, започна работа в розоварната - от пълненето на казаните през нощта до търговията с Япония и САЩ, която той изцяло е поел.

- Розоварната е била в относително добро състояние в сравнение с останалите одържавени розопроизводства в района.
- Да, защото е била превърната в място, където големците от „Българска роза” са си устройвали банкети. Заварихме голямото, дълго помещение, в което се е събирал розовият цвят, с дърворезби на тавана и маси открай докрай. Защо ще си правиш гуляи в помещение без никакви прозорци, при положение че самата розоварна е сред чудни вековни дървета?! Намерихме четири запазени медни казана с отбелязани различни години на производство.

Което означава, че дядо ми е градил бизнеса си постепенно, от година на година, в зависимост от реколтата е  разширявал производството. Това е истинският бизнес, за който толкова много днес за съжаление само говорим. Когато отидохме за първи път в розоварната, единственото, което ми напомни за баба ми и за нейните разкази, беше мирисът на розовото масло. Долапите на баба ми ухаеха на розово масло, а то с години не губи мириса си, както не губи и качествата си. Сега внучката ми, като чуе, че отива в розоварната, е щастлива до небето.

- Баща ти беше художник, пълна противоположност на предприемчивите си родители.
- Той направи най-големия жест, който може да направи един родител. Когато реституираха розоварната, я приписа на моя син. Тогава тя не работеше, но все пак имаше някаква материална база. Баща ми спокойно можеше да я продаде - дори само като място бе ценна - и да си изяде и да си изпие парите. Беше много щастлив, че производството се възвръща, защото той самият нямаше никакъв бизнес нюх.

Беше един артистичен,  чувствителен човек, бохем и добре съзнаваше, че не може да се справи с това. Спомням си в първите години, когато розовата вода се изнасяше във варели и трябваше някой да ги надписва. И баща ми викаше: „Аз ще ги надписвам срещу три кебапчета и една бира, друго не ми трябва”. Доволна съм, че той дочака отварянето и на вече модерната дестилерия и беше много щастлив, че зет му и внукът му продължават традицията на неговия баща.

- По служба вече 6 години се „ровиш в миналото”, което мнозина смятат за ненужно, че и вредно занимание. Какво е сумарното усещане след хилядите прочетени страници?
- Че нищо не е случайно. По принцип съм много позитивен човек и не робувам на конспиративни теории. Обаче от всичките документи, които съм прочела, от всичките събития, на които съм била свидетел и в които съм била участник, съм абсолютно сигурна, че няма случайни неща в България. Може би не е точно сценарий, но е имало някакъв замисъл, по който е трябвало да бъде осъществен този преход. Начинът, по който бе разграбена България, начинът, по който през годините се структурира олигархията, не могат да са случайни.

- Каква е поуката, като се сравним с другите постсоциалистически страни, работите с партньори от сродни органи там.
- Че откъдето те се връщат с мотоциклет, за там ние тръгваме с каруца. Защото не направихме като в Полша например. Нашите партньори не могат да разберат как толкова късно започваме да отваряме досиетата. Те са си свършили работата, прочели са си урока, наизустили са го. И вече имат институти за национална памет, разпространяват знанието в кръжоци, училища, университети, издания, семинари, филми. И ние имаме нужда от такъв институт за национална памет.

В България нямаше ясно изразена и последователна политическа воля. Липсваше  и постоянен граждански натиск както в останалите бивши соцстрани. Мисля, че събитията в момента са истинската 89-а година. Защото и тогава бяха спонтанни, но не бяха толкова продължителни, и то с хора в млада възраст. Това е много важно, защото през 89-а тези, които излязоха на площадите, бяха хора от близкото минало. Тогава за първи път видяхме възстановени старите партии. Докато сега няма плакати на политически партии, но започва да се формира една политическа вълна, един политически натиск, който е изключително интензивен.

- Какъв знак е, че двама премиери изрекоха удивителни фрази– единият нарече досиетата чалгата на прехода, а другият заяви, че никой нормален човек не се интересува от тях.
- Отворихме две читални и досега над 10 хиляди души са минали през тях - четат, копират, водят роднини... Тези хора ли са ненормалните? И чалгализирана държава ли е Германия?

- Но остава и усещането за частична справедливост, заради унищожената информация.
- Да, разбира се, защото веднага след падането на Стената германците блокираха всички места, в които е имало архиви на ЩАЗИ, и не позволиха да бъдат унищожени досиетата. Дори в Цирндорф имаше няколкостотин чувала с нарязани на ленти досиета, които до ден днешен се възстановяват по компютърен път. Докато при нас немалка част от досиетата са унищожени. Следите остават обаче и така картината за Държавна сигурност се възстановява като пъзел. Самият факт, че при всички публични длъжности и дейности, които сме проверили, 10 и повече на сто са били сътрудници на ДС, говори, че няма нищо случайно и през тези досиета може да бъде прочетена истинската 45-годишна история на комунистическа България, както и последвалите 23 години.

- Операция „кредитни милионери” докъде е?
- В началото си, сложна е чисто административно – 10 500 юридически лица се трансформират във физически. Но когато свърши този процес (а той със сигурност ще продължи поне година и половина, защото е изключително обемен материалът) и като се насложи и с документите за сътрудници на ДС на водещи банкерски позиции, тогава ще се разбере къде са отишли парите на България. Според това, което съм изчела, паричните потоци са се разпределили в три посоки. Едната е към определени (не всички) хора от ДС, другата е към висша стопанска номенклатура и третата - към висша партийна и комсомолска номенклатура. Това, което ме потриса все още, е огромната численост на ДС - оперативни работници, офицери, щатни служители, агентурна мрежа. Едно раково образувание, пропило тъканта на България, от което боледуваме и днес.

- Рефренът, че разкритите досиета застрашават националната сигурност, не стихва обаче.
- Един от изключително упорито насажданите митове, който документите, които четем, опровергават напълно. На една от нашите първи конференции бяхме поканили Мариане Бирклер, наследничката на пастор Гаук - човекът, който отвори досиетата в Германия. Акцентът в нейния доклад бе, че по никакъв начин отварянето на тези архиви не е опасност за националната сигурност. А наскоро тук беше проф. Гайгер – човекът, който пък е разформировал ЩАЗИ и който обяви: В различните специални служби в Германия няма нито един сътрудник на ЩАЗИ. На никаква позиция.

- Грешка ли беше спирането на „Свободна Европа“?
- Абсолютна грешка. Западът е все още с широко затворени очи за соцлагера и комунизма. В това съм абсолютно убедена. Защото те може да имат добри намерения, обаче не са живели в комунизма.



 

Сподели във Facebook
Етикети: Брой 61