Смъртта на Братя Миладинови е по вина на турската власт и гръцкото духовенство

- ​В  изграждането на съвременния ни език участват и редица българи, родени в Македония, кои са най-знаковите имена между тях?

- Списъкът с имената е дълъг, но безспорно между най-първите са братята Димитър и Константин Миладинови. Те са родом от гр. Струга. Тяхната мисия сред македонските българи е уникална. Епохалният им труд – събирането и издаването на сборника „Български народни песни”, има историческо значение за културното и етническото пробуждане на всички сънародници. Родолюбивото им дело се оценява като истинско национално строителство в епохата на Българското възраждане. За съжаление, и двамата загиват трагично като борци срещу гръцкото духовно насилие и турското политическо потисничество… Съдбата на Братя Миладинови се решава в епоха на небивали по своята сила опити да се погърчат православните българи в Османската империя. А управлението на турската власт по това време се отличава с азиатска жестокост и деспотизъм. Към тези злочестини трябва да отбележим и руската закрила на Цариградската гръцка патриаршия и нежеланието на  Царска Русия да подкрепи българската църковна независимост. Не на последно място, това е времето, в което напорите на католицизма сред българското население завършват със създаване на униатската църква…

• Как в тази безнадеждна действителност братята израстват до духовни лидери?
• Ще започна с интересен факт – Димитър се ражда 20 години преди Константин. Той учи в гръцко училище и се увлича по старата гръцка книжнина. На младини Димитър е „странен елинист, фанатик на гърцизма“. Трябва да поясня, че по това време немалко надарени български интелигенти  от Македония са омайвани от величието на гръцката история и култура. Обаче въпреки мощната пропаганда и съблазън най-надарените от тях изминават трънливия път от радетели на елинизма до мисионери на българското самосъзнание. Учудващо е, че промяната у Димитър се извършва още преди да се научи да чете и пише на родната кирилица. И макар най-често да работи като учител в гръцки училища, той започва да се бори за въвеждане на български език в тях. Едновременно с това настоява богослужението в местните черкви да бъде на черковнославянски. Още тогава младият даскал започва да събира стари български ръкописи и монети от земите ни, които предава на руски учени. А също и да записва български песни, пословици, гатанки и обичаи. Идва новата 1860 г. и в Охрид той застава начело на борбата на българите за църковна независимост. Ето какво пише английският консул в Битоля Чарлс Калверт в своя доклад до Лондон: „Миладинов е български патриот, който неуморно се труди да освободи сънародниците си от робията на фанариотската черква“.
• Как гръцкото духовенство реагира на този обрат в националното съзнание на Димитър Миладинов?
• С тази си „измяна” на елинизма той си спечелва доживотни врагове сред гръцкото духовенство и политическия елит. На първо място епископ Мелетий и владиката Венедикт се активизират и успяват да му скалъпят обвинение пред османската власт, че води проруска и антитурска пропаганда. За претекст се използва фактът, че руският консул във Варна Александър Рачински е платил 50 рубли на Д. Миладинов да направи характеристика на епископ Мелетий. Гръцките владици умело използват това и успяват да накарат мнителната турска администрация да възприеме българския книжовник за руски шпионин и размирник на империята. Арестуват го в Струга и го прекарват през затворите на няколко града, а накрая го отвеждат в цариградската тъмница. 
• Къде е по това време по-малкият брат – Константин?
• Той завършва гръцка филология в Атинския университет и четири години учителства. През 1856 г. заминава за Русия, където се записва в Историко-филологическия факултет на Московския университет, но не го завършва. Една от причините е, че в Русия не се чувства добре в здравословно отношение. Негови състуденти са Любен Каравелов, Нешо Бончев, Марин Дринов, Райко Жинзифов и др. Постепенно вниманието му се насочва към литературния и книжовния свят и възникващата по това време сред родните студенти грижа за българската нация и култура. К. Миладинов пише стихотворения и брошури, главно за него остава събирането и подреждането на българското народно творчество. Той не знае за тежките изпитания, на които е подложен брат му Димитър, но пък успява да завърши с успех общото им дело – издаването на сборника „Български народни песни”.
• Съвсем сам ли успява да стори това?
• Не. Във Виена се среща с хърватския католически епископ Йосиф Щросмайер, който го кани в епископалното си седалище. В продължение на няколко месеца Константин съумява да приготви за печат безценния сборник, но понеже не разполага с пари за отпечатването му, на помощ му идва епископ Щросмайер, който отделя от личните си средства  за издаването на събрания материал. В изданието е отбелязано, че двамата братя Миладинови са събирачи на песните, а Константин е вписан като издател. В знак на признателност сборникът е посветен на епископ Щросмайер. През юни 1861 г., след като книгата е излязла от печат, Константин научава каква опасност е надвиснала над главата на брат му. Той веднага заминава за Цариград, за да търси начин за неговото спасяване. След като пристига в града, започва упорито да търси брат си и да обикаля турските административни институции. Много скоро след това Константин също е арестуван и затворен, вероятно в същата тъмница, където е и Димитър, без да могат да се видят. За турските власти руският възпитаник Константин е твърде лесна „плячка“, защото може да бъде обвинен в шпионаж. Междувременно според свидетелство на Щросмайер сборникът или поне част от тиража му е конфискуван. Турците не разрешават на българите от Цариград да посещават двамата братя затворници, а само да им се изпращат пари, храна и дрехи. Усилията на българските лидери в града не са достатъчни за тяхното освобождаване. Или поне за промяна на обвиненията срещу Миладинови. Епископ Щросмайер също опитва да им помогне…
• Как? Едва ли в Цариград се е чувала думата му…
  - Епископът пише специално писмо  до австро-унгарския външен министър Рехберг, с което го моли да помогне за освобождението на двамата братя. И в писмото си нарочно „пояснява“: „Народните песни, напечатани с мои средства и посветени на мен, нямат друга цел, освен да служат на католическата партия“. Докато руската страна, която е ползвала  Константин и го е имала за довереник, не се застъпва за него с презумпцията уж да не му навреди. Същевременно гръцките владици продължават с лукавия си натиск и машинации, за да постигнат целта си - затвор или заточение за двамата видни българи. Планът им е да  отстранят за дълго едни от най-будните борци за българско самосъзнание и независимост. В крайна сметка мудната турска администрация не се решава да ги изправи пред съда, макар че е непоколебима в обвиненията си. И двамата братя умират в тъмницата. Константин на 7 януари 1862 г., а Димитър четири дни по-късно. Дългата изолация е породила няколко версии за смъртта им. Едната е, че братята са били отровени, за което са платили гръцките владици. Другата е, че причина за смъртта им е заразяване с тиф, т.е. смъртта им е естествена. Дори да е така, този факт не сваля вината от турската власт и гръцкото духовенство. Известно е, че преди смъртта на братята достъп до тях в затвора е имал само католически изповедник. Той твърди, че в последните си часове Константин приема католицизма. Може и да е легенда в духа на Щросмайеровите намерения. А може и да е вярно. Мисълта за неминуема близка смърт променя човека. Важно е, че те не са се отрекли от делото си, нито от техния духовен връх – сборника „Български народни песни”.
• Този сборник е библиофилска рядкост у нас – представете го с няколко думи…
• Книгата съдържа 674 песни, подредени в 12 дяла, и още  различни обичаи, предания, пословици, гатанки и др. Ето едно изречение от предговора на Константин Миладинов, което е показателно за водещата ги мотивация: „Народните песни са показалька на степенот на умственото развитие од народот и огледало на неговиот живот… можат да се речит, че народот е секогашен и велик певец“.

Тази книга има две недостижими достойнства. Първото е, че тя е най-ранният културен документ, който легитимира с висша представителност българската нация, захвърлена и изличена дотогава от европейската памет. А второто се определя от Иван Вазов: „Сборникът ми беше настолна книга“. И можем да обобщим – миладиновските „Български народни песни” дават силен тласък на новата българска литература. Тези песни и до днес са трън в очите на сърбокомунистите македонисти в Скопие. Те нямат срам и се опитват да фалшифицират дори заглавието на сборника, публикувайки го като „Македонски народни песни”. И твърдят глуповато, че авторите не са знаели тогава, че не са българи, а македонци! Уникално нахалство.