Кога ще ни тръгне

Задънената улица, в която често попада нашият обществено-политически (ама че израз!) живот, не се дължи на конституцията и законите. Там пише много хубави неща, които в огромен процент са заимствани от старите демокрации. Защо обаче там работят, а тук – не? Защото правилата се прилагат от конкретни хора, личности, които сме избрали или са се домогнали до високи позиции. У нас някак от само себе си е ясно, че властникът ще разполага с много повече лични средства от официалното възнаграждение. Това го знае и електоратът, привидно се сърди, но се оказва, че се примирява и в крайна сметка го приема за част от някакви неписани балкански правила. Става въпрос не просто за облизване на лъжицата, с която оторизираните бъркат в меда, а за гребане с пълни шепи. Затова и заплатите на всички ключови управленски фигури са ниски за отговорността, която трябва да носят. Чрез публично обявяваните им възнаграждения обществото бива приспивано, че „горе“ не преяждат. Но всички сме наясно дали видимо високият стандарт, лъхащ от върховете, може да се постигне по ведомост. Всъщност целият политико-корупционен възел ще започне да се развързва, когато управленците са готови да работят срещу заплатата си като всеки друг гражданин, без да очакват рязко и трайно забогатяване от влизането във властови позиции. Тогава ще е оправдано парите за високите постове да се вдигнат паралелно със стандарта в държавата. Но и реалният контрол кой как е влязъл и излязъл от луксозните кабинети. Да не говорим, че в истински богатите държави най-големите управници не ползват допълнителни облаги като служебни автомобили, секретарки и офиси.