Здраве

10 Ноември 2016

1650

Животът днес

Проф. Генчо Начев е безспорно сред най-известните имена в българската медицина. Прави стотици сърдечни операции годишно въпреки ангажиментите като директор на болница „Св. Екатерина“, национален консултант, ръководител на Катедрата по сърдечносъдова хирургия към МУ – София и т.н. Специализирал е в най-престижни кардиохирургични центрове в света. Почетен гражданин на София и на родния си Казанлък, носител на орден „Стара планина“, на многобройни професионални отличия, автор на повече от 220 научни публикации. А че е човек на реда, конкретните идеи и действия, личи и от пръв поглед в болницата, която ръководи. Точно тази седмица проф. Начев става на 65 и вижда изминалото време така:

Щастлив човек съм. Съдбата е била с мен винаги - в личен и в професионален план. Имал съм късмет с добри ръководители, да специализирам на изключително престижни места и след това да се реализирам с това, което съм научил. Семейството ми имаше патриархални традиции и качества, които сега изглеждат смешни - патриотизъм, родолюбие са насаждани у мен от малък. И най-важното, да съм честен с другите, въпреки че понякога може да изглежда като грубост. Когато има изградена база още от детството, критичността е по-висока и човек може да приема само това, което мирогледът му казва, че е добро. Защото в края на краищата всеки се променя през целия си живот.

- Вие как се променихте?

- Промяната е в помъдряването, в това да изчакаш, да не бързаш със собственото си мнение, защото много често, преценявайки това, което другите казват, разбираш, че твоето мнение не е съвсем правилно. С годините стана това, по-склонен съм да слушам какво казват другите.

- Ако се върнете 2-3 десетилетия назад, какво от желаното не се осъществи?

- В личен план се сбъднаха повече неща, отколкото съм очаквал. А за България… Когато станаха промените през 1989-а, бях в САЩ на специализация при проф. Дебейки. Трябваше да остана 12 месеца, а на осмия му казах, че искам да се върна, защото тук стават важни неща. Той каза: „Ти си първият, който иска да си тръгне по-рано. И може би си прекален оптимист, не вярвам, че бързо може да се промени нещо“. Бил е прав. Аз очаквах, че първичното натрупване на капитала няма да стане по този начин. Има до голяма степен разочарование, но всеки трябва да се адаптира към фактите и да продължава.

- Говоря с десетки медици, мениджъри и не намирам отговор – как при толкова чужд и собствен опит, подготвени хора здравеопазването не дръпва нагоре?

- Аз нямам точно обяснение. От 15 години говоря едно и също - какво трябва да се направи, как да се направи, в какви интервали от време. Всички казват „точно така е“ и нищо не става. Хората, от които зависи промяната в здравеопазването, смятат, че всичко преди тях е за отрицание. И почват от нулата. Следващите също. Няма последователност и приемственост в целия този ход. Според мен това е основна причина. Всеки идва с някакво виждане, много често не е свързано с екип, който да създава идеи, който да е направил анкета в обществото, да види тези идеи дали ще се приемат и… задължително почва от нулата.

Второ, казваме – можем да вземем нещо отвън, ама трябва да го съобразим с българските условия. В Европа сме, бели сме, какви са различните условия? Освен че сме много завистливи и омразата е може би по-силна, отколкото другаде. Завистливи са всички народи, то е човешко, но там има правила на взаимоотношения, които те карат да вървиш в коловоза. Защото, ако речеш да действаш както тук, получаваш шамар от обществото. Има доказали се, готови модели в Европа, които трябва просто да приложим.

- Логично, стига поне гилдията да го поиска активно, осъзнавайки своята отговорност. Мнозина казват обаче, че именно отвътре е отпорът на промяната.

- Има лекарски съюз. Той трябва да обединява, да налага някои неща. Явно не си върши добре работата. Освен това не всички идеи са обосновани. Някои са утопични, други са в конфликт с интереса на хората. Трети са много положителни, но срещат отпор, защото нарушават финансов интерес на отделни групи. За да настъпи промяна, е нужен политически консенсус. Но трябва да се предложи нещо, което всички ще приемат. Досега според мен се работи повече на парче. Винаги се надявам, че ще вървим към добро, като се уповавам на здравия разум (който в България не е много силен). Казваме - за да се оправи нещо, трябва много да се обърка. Мисля, че се е объркало дотам, че материалното взе връх. Трябва да се вкара строга система за качество на работата, защото знаем за нелоялната конкуренция по отношение на привличане на пациенти, плащане под маса и т.н. Превръщаме медицината даже не в търговия, а в търгашество. Няма такъв бизнес като медицината в България - преди да си започнал да предлагаш услуга, да знаеш, че тя ще бъде купена 100% независимо от качеството.

- Тази обърканост – лична и обществена - как се отразява на сърцата ни чисто физически?

- Във всички случаи нещо, което не е наред покрай нас, се отразява негативно върху сърцето. Независимо дали е в личен план, в работата или в обществото. Дори ако на някое гише ви погледнат лошо, което е нормално в България, това се отразява зле и на сърцето. Най-сигурното средство да го предпазваме е да не обръщаме внимание на тия неща. По-добре се чувстват, а и изглеждат за възрастта си хора, които се радват и на малкото. Понеже всяка емоция се отразява на сърцето под формата на пулс, казваме, че душата е в сърцето. Във всички случаи сърцето реагира първо. Злобата е най-страшното, което разбива здравето. Негативното, което се отправя нанякъде, се връща със страшна сила обратно. Не се храним правилно, здравословно. Не се движим. Особено когато е по-застояла или по-стресираща умствено работата, задължително трябва да има физическа активност. Третото, но може би е на първо място - не сме свикнали да следим здравето си, немарливи сме. Винаги си мислим - това няма да ми се случи на мен.

- Утрешният ден на българската кардиология?

- Кардиологията и кардиохирургията у нас са на достатъчно високо ниво, работим със съвременни методи. Има много добра специализация - примерно два пъти годишно се правят училища за специализантите, разиграват се реални случаи, виждат механизма на реакция спрямо болен. Държавата трябва да отделя повече пари за внедряването на методи, етаблирани на Запад, за да не се чувстват българските пациенти втора ръка. Всяко ново нещо е скъпо, но то се измерва в здраве и продължителност на живота, и то в добро здраве. Относително е какво значи скъпо, когато връщаш хора към тяхната работа и в семейството. Куца ни внедряването на нови методи. Не защото не ги можем. Например изкуствените сърца, правим го от 2003 г., през 2008-а на конгрес в Берлин представихме резултата и бяха много въодушевени западните колеги, че в Източна Европа се случва. След това обаче нямаше средства, 200 хил. струва едно такова сърце. В момента се отделиха пари и ще сложим още две, досега сме сложили над 30. Министерството се отзовава на нашите молби, свързани с живота на млади хора. Но пътят е да се регламентират нещата и да се отдели специален фонд.

Няма такъв бизнес като медицината в България - преди да си започнал да предлагаш услуга, да знаеш, че тя ще бъде купена 100% независимо от качеството

- И неясните доплащания остават, а хората се чувстват измамени.

- Хората са точно използвани и измамени. Ама виновни са и те. Има две страни. Първо тези, от които зависи, не са строги в контрола. Второто - преди десет години предлагахме да има съучастие в определени услуги и да се знае кое е регламентираното доплащане и никой да не може да вземе повече. Защото има контрол и от самия пациент. Има фонд за енергийни помощи, нека да има фонд и за здравни помощи. Частните болници трябва да отговарят на същите условия, да носят същата отговорност както държавните. Различните видове собственост са равнопоставени по конституция, би трябвало да са равнопоставени и в спазване на правилата. А като влезеш в частната болница, първото нещо е какво трябва да доплатиш. Интересното е, че хората не се сърдят, защото смятат, че получават по-добро качество. Трябва да проверим, може би наистина е така.

- Важна и безплатна част от здравната услуга си остава дефицитна у нас - човешкото отношение към пациента, вниманието.

- Това е разковничето, с него трябва да се почне. В болницата човек попада в несвойствена среда. Той и така е уплашен заради болестта си и когато вижда едни мрачни хора, минаващи покрай него, хвърлящи му таблетки, я му премерят кръвното, я не - той още повече се стресира и вместо да се подобрява, заболяването се задълбочава. Обучаваме нашите кадри за отношение към пациента. Аз по това ги оценявам. Ако една сестра знае всичко за дадения пациент, за семейството му, за живота му, значи си върши работата. Ако пациентът не знае кой е лекуващият му лекар, значи той не е влизал при него. Не се искат пари, а строга система и взискателност.

Сподели във Facebook