БОРБА ЗА БЪЛГАРСКА ПРОСВЕТА И КУЛТУРА В МАКЕДОНИЯ

Преход от средновековно към модерно общество

Възраждането е важен период в българската гражданска, културна и литературна история. Това е периодът през ХVІІІ и ХІХ в., който означава прехода от средновековното общество и характерната му култура към модерно общество, към изграждането на една нова култура. Възраждането отразява етап на духовен подем за българската нация, на стопанско развитие - на занаятите и търговията, поставянето на основите на българското образование и образователна система, на науката и т.н.

Възраждането събуди българския народ за потребността от българско национално просветно дело. Това е времето, когато преобладаващата част от населението на Македония се самоопределя като  българско, а самите те се наричат българи. Етническите граници на България обхващат земите на Мизия, Тракия и Македония с единен книжовен и говорим език, с обновяващо се общо съзнание и единна културна традиция.

Двете действащи български институции по време на османското владичество - българската църква и българската църковна община са главни организатори за разкриване и издръжка на български народни училища. Тясната връзка между църквата и училището, което най-често се изгражда в двора на черквата, търси официализиране от османската власт като институция, нещо, което е направено с гръцките училища. Затова борбата за  независима българска църква и българско образование се превръща в национална кауза, която се реализира през 1870 г. с фермана на турския султан.

По време на Българското възраждане в обществото започва да се налагат промяна в съотношението между градската и селската култура, като градската разширява сферата на своето влияние.

Доминиращата позиция на религията и религиозния светоглед е разклатена и оспорена от налагащите се светски възгледи и насочването към модерната наука. Това ще рече, че се извършват мирогледни промени, според които светът се осмисля преди всичко чрез понятията за ценността на отделната човешка личност и народността, а не на Бога и религията.

Средновековният универсализъм се разпада и бива заменен от поставянето на акценти върху различни по-малки цялости, на първо място – върху нововъзникващите нации.

Характерно за Българското възраждане е, че основните му средища са извън териториите, населени предимно с българи. В началото те са в рамките на Османската империя - манастирите в Света гора и големите градове, на първо място Цариград. По-късно любознателни български младежи отиват да учат в чужбина (Русия, Гърция и другаде), където се свързват с български колонисти от по-старо време и оформят нови центровете на духовен живот.

Друг тип средища възникват на първо място в Румъния, където емигрантите вдъхват нова енергия на по-старите общности от българи, изселили се по време на войните или по икономически причини. Така се стига дотам, че през ХVІІІ и ХІХ в. голяма част от българската литература се създава не само в чужди държави, но и в чужда културна среда.

Българското килийно училище

В края на ХVІІІ век по българските земи широко е разпространена практиката на откриване на килийни училища. Най-често това става в единични стаи (килии) на църквите по селата и градовете или в манастирите. Тяхната издръжка се осъществя от родителите на учениците.

Когато започват да се разкриват българските църковни общини, общинските съвети поемат издръжката на килийните училища

В  началото на ХІХ век българското общество усеща пълната непригодност на старите килийни училища. Проведените по-късно реформи в килийното образование не са удовлетворявали придобилите самочувствие българи.

Гръцките училища и тяхната роля за пробуждането на българите

В същото време гръцките училища и гръцката просвета се превръщат в реална заплаха за бъдещото съществуване на народа.

В началото на XIX в. Цариградската гръцка патриаршия, ръководейки се от гръцката национална доктрина „Мегали идея” (Голямата идея), предприема истински „кръстоносен“ поход срещу всичко българско.

Като ръководна програма на гръцките мегаломани служат двете писма на патриарх Григорий V от 1806 и 1819 г., с които на гръцкото духовенство се поставя задачата да разпространява гръцкото образование сред християните, като започва поход за елинизиране на българите.

Елино-българските училища

Противодействието на българската буржоазия срещу тази опасност се проявява в идеята за откриване на елино-български училища. С отварянето на тези училища се цели да се задоволят нуждите на българите от светски знания и от познаване на гръцкия език. В тях се използват знанията на българи, възпитаници на модерните гръцки школи, които при обучението използват или преподават и на български език.

Според Обр. Обрешков за първо елино-българско училище трябва да се приеме откритото от даскал Антон Хаджи Кринчу училище в Котел през 1812 г., в което той подпомага учениците да разберат трудните гръцки текстове, като си служи с говорим български език. За светския характер на Котленското елино-българско училище според Обрешков говори и обстоятелството, че даскал Андончо установява по-свободни отношения с децата, насърчава игрите им, дори сам взема участие в тях. Между учениците му е и малкият Петър Берон.

Преобладава мнението, че първото елино-българско училище е открито в Свищов през 1815 г.

То е основано от Емануил Васкидович (1795–1875 г.). Той е роден в Мелник. Учи в родния си град, а след това в прочутото новогръцко училище на о. Хиос. След завършване на гимназията в Хиос заминава за Румъния с цел да стане учител в някое от тамошните гръцки училища.

В Свищов богатите жители на града убеждават Васкидович да остане при тях и да открие светско училище. По това време Свищов е един от най-издигнатите в икономическо отношение български градове.

В училището Васкидович преподава на гръцки и църковнославянски.

През 30-те години на XIX в. в Свищов идва Христаки Павлович, родом от Дупница. Под негово ръководство училището се разраства и се оформя напълно като светско.

Гръцкият език отстъпва на втори план и започва да се преподава почти изцяло на български език.

През 1819 г. се открива елино-българско училище в Котел от Райно Попович. През 1825 г., след завръщането си в родния град, Иван Селимински открива подобно училище в Сливен. В него той преподава аритметика, физика, география, естествена история. Елино-българско училище е открито и в Карлово. В него учат Г. С. Раковски, Евлоги Георгиев, Гаврил Кръстевич, Ботьо Петков.

Друго известно елино-българско училище е открито в Смирна през 1828 г. от Константин Фотинов. След няколко години там се учат вече почти 200 българчета от всички краища на българските земи. К. Фотинов е първият, който въвежда в обучението елементи на взаимоучителния метод.

По учебно съдържание елино-българските училища почти се покриват с новогръцките, но в някои от тях се изучават и предмети с българско съдържание:

• църковнославянски;
• новобългарски език;
• българска история.

При самото обучение преподаването се води на гръцки език, но се използва и българският като помощно средство или като език на обучението по някои предмети. Има и училища, в които напълно доминира българският език. Такова е училището на Христаки Павлович в Свищов.

Постепенно елино-българските училища стават чужди по дух на новобългарското просветно движение. Ето защо те са преходен тип училища в развитието на българското образование.

Томове от изданието „История на българите от Македония“ можете да намерите в книжарници Сиела и Хеликон. Цената на том I част I е 19.20 лв., на том I част II и част III е 20.00 лв.

Излезе и том VI от „История на българите от Македония“, който се предлага в книжарница „Хеликон“. Цената е 25 лв.