Идеята за Велика Сърбия пряко засяга интересите на България

Националната доктрина на Кралство Сърбия, известна като „Начертанието“, се превръща в  настолно четиво по сръбска външна политическа теория и практика. Въпреки това доктрината дълго време остава пазена в тайна, за да не предизвика негативна реакция на съседната Австро-Унгария. Освен Илия Гарашанин, който се смята за основоположник на т.нар. Великосръбска доктрина, другите ѝ апостоли са Милош Милоевич и Стоян Новакович. Според Гарашанин „Сърбия трябва да отцепва от зданието на турската държава камък по камък и да използва този добър материал върху старите и добри основи на старото сръбско кралство, за да съгради и повдигне отново нова велика сръбска държава“. С други думи, това трябва да стане за сметка на българските територии. Сръбските политици смятат, че територията, която ще бъде извън руските интереси, е Македония. Затова те насочват усилията си към нейното завладяване. Според изследователя Веселин Трайков претенциите на сръбския политически елит към Македония окончателно се оформят след създаването на Сръбската национална доктрина през 1844 г.

Нека проследим  хронологията на сръбските претенции към Македония.

Отначало сръбските политици оспорват северната граница на Македония, дори и нейното име. През 1880 г. някои от тях самоволно се опитват да преместят границата на Сърбия на юг от Шар планина. Самият факт, че един васал на Османската империя разглежда сам себе си като равнопоставен на Русия, говори вече много. Гарашанин наистина не споменава изрично, че части от българското землище трябва да се присъединят към Сърбия. Но поставянето за национална цел възстановяването на държавата на Душан Силни и превръщането на Сърбия в притегателна точка за южните славяни прави от „Начертанието“ доста стабилна национална програма, която ще остане пътеводна светлина за сръбските държавници. И за да оцелее, Сърбия трябва да се разраства, да присъединява области дори и ако местното население няма и следа от сръбско национално самосъзнание, както в Хърватско и Далмация. Но след като такова отсъства, то трябва да се създаде.

През второто управление на княз Михайло между 1861 и 1867 г. сръбската национална доктрина започва да придобива все по-ясни граници. Непосредствена цел е изгонването на шестте турски гарнизона, които се намират още на сръбска територия. Моментът е важен, защото при битката с Белградския гарнизон през 1862 г. взима участие и Първата легия на Раковски, като по този начин българите се обвързват със сръбското дело. През ранната есен на 1866 г. Гарашанин води преговори с хърватския епископ Йосип Щросмайер. Обсъжда се създаването на държава, независима от Турция и Австрия, в чиито предели да бъдат включени онези земи в двете империи, които са населени с южните славяни… Направен е дълъг списък, включващ Сърбия, Босна, Херцеговина, Черна гора, Северна Албания, Македония, Западна и Северна България, по-голямата част от Тракия, Хърватска, Словения, Срем, Далмация, Истрия, Крайна и Южна Щирия.

Само в скоби ще припомня, че благодарение на личната финансова помощ на хърватския епископ Йосип Щросмайер братя Миладинови успяват да издадат знаменития си сборник с български народни песни…

Скоро Щросмайер разбира, че зад тази идея не стои нищо друго освен някаква Велика Сърбия, стремяща се да погълне всичко около себе си. Идеологът на българската национална революция Георги Раковски през цялото време внимателно наблюдава сръбските попълзновения и заключава: „Управляващите в Белград искат да усвоят този миролюбив и земеделчески народ (българския) и да съставят едно велико Душаново царство“. В схемата на сърбите за един общ съюз между тях, Гърция и Румъния срещу Портата на българите се отдава значение на значим стратегически ресурс при евентуално надигане от тяхна страна, но бидейки без държава, те очевидно не могат да бъдат равнопоставени. Това становище намира отражение в гръцко-сръбската военна конвенция от 1868 г., в която за първи път се загатва за подялба на Македония.

Източната криза обаче навлиза в решителната си фаза особено след въстанията в Босна и Херцеговина през 1875 г. и Априлското въстание. През юни 1876 г. избухва Сръбско-турска война, която завършва с поражение за сърбите. Императорът на Австро-Унгария Франц Йосиф и външният му министър недвусмислено заявяват на руския император Александър II, че балансът на силите изисква Австро-Унгария да анексира територии на Балканите. През януари следващата година в Будапеща се подписва конвенцията, която изключва образуването на голяма славянска държава. Но скоро ще се окаже, че балансът на силите изисква и „компенсация“ за малка Сърбия. На Берлинския конгрес тя е представена от Йован Ристич, бивш сръбски пълномощен министър в Цариград и външен министър от 1867 г. Обявена е не само сръбската независимост, но и това, че към Белград се присъединяват западните краища на българското землище – Нишко, Пиротско и Вранско, заради символичното участие на сърбите във войната, донесла освобождението на България. Босна и Херцеговина са окупирани от Дунавската монархия, а кралство Сърбия започва активна политическа подготовка за пропаганда и борба за присъединяване на Македония към своята държава.

След 1829 г. на практика започва сръбската териториална експанзия към българските земи. Но много преди това всички територии, които са влизали в някогашната Душанова държава, се приемат за изконно старосръбски, а населението, в частност южнославянското и по-точно българското от тези територии е обявявано за „прави сърби“. Девизът на сръбските националшовинисти е: „Където умре сърбин, там е Сърбия!“. Според тях всички южнославянски народностни групи са сърбословенци, сърбохървати, сърбомакедонци и сърбобългари.

Но да се върнем към 1829 г., през която е направена първата крачка към териториално разширение и то добива реален израз. Тогава българите от Тимошко-Реченската област, която е в Османската империя, вдигат голямо въстание. Използвайки отличните си братски връзки с Русия, сръбското правителство успява да убеди руския двор, че въстанието е сръбско, а не българско. След което в сключения Одрински мирен договор от 1829 г. Русия налага Османската империя да отстъпи тази област на Сърбия. Веднага след това започва процес на асимилация и сърбизация на 800-те хиляди българи. И не само българите -  през различни периоди от историята на Сърбия на сърбизация са подлагани всички онези етнически групи в страната, които изповядват православието, като власите, циганите, румънците и др. Макар хърватите и бошняците да са езиково много по-близки до сърбите, тези малцинства по-трудно са подлагани на сърбизация поради католическата си и мюсюлманска религия.

Втората крачка е след Руско-турската война от 1877-78 г. Тогава заради участието си във войната Сърбия получава Поморавието, известно като Българска Морава, заедно с градовете Ниш, Лесковац. Третата крачка е след Берлинския конгрес, когато  Сърбия получава и градовете Пирот и Враня. Българските диалекти в Поморавието са обявени за диалекти на сърбо-хърватския език. Заедно с това е забранен местният говор в училищата и в останалите обществени дейности, като употребата му е подлагана на наказания. При тези обстоятелства сръбското правителство започва процес на масова денационализация и сърбизация на българското население от тази област.

Следващата крачка е осъществена след 1913 г., когато Сърбия въз основа на Букурещкия мирен договор получава Вардарска Македония и отново започва процес на сърбизация на българите, като ги обявява за „прави сърби“, а Вардарския дял на Македония за Южна Сърбия. След 1918 г. следва още една крачка - след приключването на Първата световна война. Тогава към Кралството на сърбите, хърватите и словенците, освен Вардарска Македония са присъединени и т.нар. Западни покрайнини. И отново започва процесът на сърбизация –  намаляват се часовете по български език, забраняват се българските окончания на фамилиите на жените, затваряни са родилните отделения и по този начин българите са принуждавани да се записват като сърби при раждане в други места във вътрешността на Сърбия. Тази денационализация на българите в Западните покрайнини продължава почти до началото на XXI век, когато пада режимът на Слободан Милошевич. По модела на македонизацията в Повардарието в Западните покрайнини властите правят опити да обявят сънародниците ни за „шопско или торлашко малцинство“. За целта на сцената на Царибродското читалище са представяни театрални представления от български класици на „шопски език“.

Томове от изданието „История на българите от Македония“ на акад. Григор Велев можете да намерите в книжарници Сиела и Хеликон. Цената на том I част I е 19.20 лв., на том I част II и част III е 20.00 лв.

Излезе и том VI от „История на българите от Македония“, който се предлага в книжарница „Хеликон“. Цената е 19.75 лв.