Първите ни печатари и книгоиздатели, велики възрожденци

- Акад. Велев, нека в днешния разговор проследим прехода, през който българските ръкописни книги постепенно се превръщат в печатни издания… 

- Преходът от ръкописната към печатната книга започва през 20-те години на XIX в. Първите ни книги са били отпечатани във Влашко, Русия, Сърбия, Австрия, Германия и Цариград. С развитието на литературата започват да се появяват и българските печатници. Първата започва дейността си през 1838 г. в Солун и е частна собственост на архимандрит Теодосий Синаитски. Две години по-късно е открита и втора печатница в гр. Смирна, която е дело на Британското библейско дружество. И в Цариград се отваря т.нар. „Славяноболгарска типография“. Годината е 1843. Малко по-късно и Никола Карастоянов също задвижва печатната си машина в родния Самоков. Постепенно, с развитието на печатарското производство, значително се увеличава и броят на отпечатаните издания – от 1842 до 1877 г. излизат 63 вестника и 36 списания.

- А как се движи броят на новоиздадените книги?

- Трябва да се отбележи, че броят на отпечатаните книги расте с всяка следваща година. Ето какво говорят фактите. През 1840 г. са издадени 40 книги. През 1850 г. заглавията са вече над 200! До Освобождението броят им е около 1800. След Кримската война, която продължава от 1853 до 1856 г., се забелязва истински разцвет на книгопечатането. Открити са печатници във всички по-големите градове – Виена, Букурещ, Браила, Болград, Цариград, Русе… 

- Първите български печатари и книгоиздатели поставят фундамента на Българското възраждане. Кои са най-знаковите измежду тях?

- Вече споменах името на архимандрит Теодосий Синаитски, той е известен български духовник и книжовник, който първи се е решил да открие своя българска печатница. Светското му име е Теохар Гогов, а е роден в големия български град Дойран. Учи в Цариград, завършва гръцко училище, след което се връща в родния си град. След смъртта на съпругата си става монах в Синайския манастир, където е ръкоположен за архимандрит. Определен е за таксидиот на Синайския манастир и като такъв обикаля българските земи и събира помощи за манастира. При тези пътувания се запознава с видните възрожденци Кирил Пейчинович и Йордан Хаджиконстантинов-Джинот. Бори се с гръцките духовници за утвърждаването на българския език.

- Как стига до идеята да открие печатница за книги на български език?

- Годината е 1838. По това време Теодосий Санаитски, с решителната помощ на митрополит Мелетий Солунски, решава да вземе ръчната печатарска преса на Даскал Камче от с. Ваташа и да си поръча на познатия руски емигрант букволеяр изработката на необходимите български букви.

Благодарение на това в Солун се появява истинско огнище на националната просвета, което обаче много скоро е ликвидирано. Формалната причина са два пожара, като вторият окончателно унищожава печатницата. Отчаян, Теодосий се връща в родния си Дойран и става воденичар във воденицата на синовете си, където умира, затиснат под срутения ѝ покрив. Но пионерският пример на този буден българин не остава напразен. След девет години, през лятото на 1852 г., Киряк и Константин Държилови отново отварят българска печатница в Солун.

- Какво трябва да знаем за Никола Карастоянов, освен, че е между първите български книгоправци?

- Името му остава в националната ни история като основоположник на книгопечатането в България. Той има много сериозен принос за развитието на печатарството и гравюрата на дърво и мед по времето на Възраждането ни. Роден е в семейството на Дели Карастоян-устабашия, самоковски еснаф-абаджия, който загива при защитата на града при поредното нападение на кърджалии. Младият Никола заминава за Рилския манастир, където изучава уменията на книговезец. Учителства в килийно училище.

- Кога започва да се занимава с книгоправене и книжарство?

- През 1828 г. при едно от пътуванията си до Белград и Крагуевац той закупува и изнася в разглобен вид една примитивна дървена типографска печатна преса, заедно с малко количество готови клишета и наборен материал. Официално разрешение за печатане получава през 1847 г., но още през 1833 г. започва да отпечатва светогорски щампи и други, направени ръчно от него, гравюри на дърво и мед.  След като се сдобива с разрешението, веднага отпечатва и малки книжки с религиозно съдържание, илюстрирани с гравюри. Първи помощник в печатницата е синът му Анастас Карастоянов (1822–1880), чието име също остава в историческите анали като гравьор, печатар и зограф.

- Днес всички знаем кой е бил Христо Г. Данов, но през Възраждането не по-малко известен е друг издател и просветител – Драган Манчов. Той сякаш е напълно забравен…

- Драган Манчов действително е много стойностен възрожденски просветител, книгоиздател и общественик. Родом е от Батак, известно време работи като учител, но от 1862 г. се отдава на книгоиздателска дейност. Манчов е най-големият български книгоиздател и книгоразпространител. Книжарницата му има клонове в Солун и Свищов. За 50-годишната си дейност той издава точно 547 книги, голяма част от които са написани от неговото перо. Учебниците, които издава, са преимуществено за началните класове и са осъществявали задачата образованието да формира националната идентичност. Неговият „Бащин език“ е първата книга за нагледно гласно преподаване и един от най-известните учебници за времето си. Този сборник претърпява над 40 издания и цели десетилетия е в програмите на българските училища.

Манчов отпечатва и църковнопевчески сборници, географски атласи и първата българска енциклопедия „Енциклопедичен речник“. Но Манчов е бил и известен вестникар, той редактира в. „Стара планина“.

- Обаче през 1875 г. е арестуван, защото участва в Старазагорското въстание…

- Да, поради  тази причина прекарва известно време в затвора в Одрин. След като е освободен, емигрира в Румъния и там наследява печатницата на Христо Ботев, като започва издаването на първия български всекидневник „Секидневний новинар“. И още един знаменателен факт – през 1876 г. в Букурещ Манчов увековечава името си, като издава „Пряпорец и гусла“ - първата стихосбирка на младия Иван Вазов. И става един от най-големите му почитатели и негов доверен издател. След Руско-турската война от 1877–1878 г. със съдействието на руските власти Манчов получава една употребявана скоропечатна машина и през май 1879 г. разкрива собствена печатница в Пловдив. От отварянето на печатницата до края на века в нея излиза предимно учебна литература. През 1901 г. Манчов има и кратка обществена дейност като кмет на Пловдивската община.

- Нека завършим този разговор с най-важното за Христо Г. Данов. Само ще вметна, че всяка година у нас се присъжда национална литературна награда, която носи неговото име…  

- Христо Груев Данов e български възрожденски учител и книжовник, също като Манчов родоначалник на българското книгоиздаване. Роден е на 27 август 1828 г. в град Клисура. Първоначално учи в клисурското килийно училище. След него продължава образованието си в класното училище на Сава Радулов в Панагюрище, а по-късно и в Копривщица при Найден Геров и Йоаким Груев.  През 1849 г. става помощник-учител в Пловдив. През следващата година основава първото неделно училище в Стрелча. Сетне става учител в школата на Найден Геров. През 1857 г. заедно с учителя Йоаким Трувчев и книговезеца Нягул Бояджийски учредява „Дружествена книговезница“. Постепенно дружеството прераства в книжарница и издателство. През 1862 г. то се преименува на „Книгоиздателство Хр. Г. Данов и с-ие“. Като съдружник в него се включва и Йоаким Груев. И Данов, подобно на Манчов, основава клонове в Русе, Велес, София и Лом. От 1878 г. започва да издава първия общобългарски вестник, наречен „Марица“, както и първите стенни географски карти. Неспокойният му дух и невероятната енергия са оценени и той е приет за дописен член на Българското книжовно дружество, а сетне е избран и за почетен член. През 1882 г. става народен представител в Областното събрание на Източна Румелия. От 2 ноември 1896 г. до 12 април 1899 г. е кмет на Пловдив. За работата си като кмет Данов отказва да получава заплата. По време на неговия мандат е изработен първият градоустройствен план на Пловдив от архитект Йосиф Шнитер. През 50-те години на XIX в. отпечатаните от него книги достигат 1250, от които около 550 са преводни.