Д-р Татяна Червенякова: Стремежът ни като инфекционисти е - ако можем, да профилактираме

Проф. д-р Татяна Червенякова е изпълнителен директор на Специализираната болница за активно лечение по инфекциозни и паразитни болести “Проф. Ив. Киров”. Тя е преподавател в Катедрата по инфекциозни болести, епидемиология, паразитология и тропическа медицина на Медицинския университет в София. Дисертацията си готви в известния Институт по вирусология в Москва, има двугодишна специализация във Великобритания. Научният й интерес е основно върху вирусните хепатити, острите респираторни вирусни заболявания, грипа. Председател е на Българското дружество по инфекциозни болести. Като малка искала един ден да стане актриса или учителка. Казва, че е осъществила пълноценно едното желание – от дълги години е университетски преподавател, има докторанти, специализанти,  работата с тях й доставя голямо удовлетворение. Доволна е, че като ръководител е успяла да обедини инфекциозната патология в една структура, да се поднови основният корпус на болницата, да има в нея млади хора и условия за приемственост в научното познание и клиничната практика.

- Проф. Червенякова, Нобеловата награда за медицина тази година бе присъдена на учени, работещи по проблемите на маларията. Кои инфекции са растящата заплаха в момента?

- Мога да кажа, че паразитозите са изключително актуални и след време ще бъдат доминиращите заболявания в Европа. Поради това, че са подценявани, че лесно се разпространяват, че ситуацията бързо се променя. Справили сме се с част от инфекциозните заболявания, но някои от тях се завръщат отново, позабравени болести като бруцелозата например, която ни изненада в с. Рила, но огнището беше овладяно. Говори се за нови инфекции – различни варианти на грипните вируси, птичи грип, за корона вирус. Динамична е картината на заболеваемостта. Микроорганизмите еволюират, появяват се нови форми, преминават видовата бариера от животно към човек. Това са много ясни за науката неща. Ще има нови заболявания, ще се връщат някои стари. Но философията в инфекциозните заболявания е – ако можем, да профилактираме. Има заболявания, за които профилактиката под формата на ваксини е просто задължителна. Защото изненади от рода на полиомиелит, на дифтерия водят до изключително тежки последици и обществото не бива да ги допуска. На инфекциозните болести би трябвало да се гледа с особено голямо внимание. Те може да не носят много пари, но са част от националната сигурност. И заради мигрантските потоци в момента, пътуванията до различни континенти в затворени пространства, каквито са самолетите - там много лесно се предават въздушно-капковите инфекции. Мисля, че никой не бива да си позволява лукса да се затварят инфекциозни отделения, да не се обръща внимание на създаването на кадри, да се смята, че всичко може да бъде поето от вътрешната медицина. Един инфекционист се изгражда много дълго време. Ние имаме 3-4 случая годишно примерно от ботулизъм, тетанус... Колко време е необходимо човек да придобие опит по отношение на някои от тези състояния? А в тази болница може да попадне всеки от нас.

- Има ли нови инструкции от СЗО, европейските здравни институции заради голямото преселение от последната година?

- Да, има загриженост – и в СЗО, и в европейските структури. Има и изградена организация, тя функционира, у нас също. Необходимо е в България да се отделя по-значимо финансиране за работещите по инфекциозните болести институции и те наистина да бъдат поставени на едно ниво с вътрешната медицина. Разбира се, на мен като изпълнителен директор ми се иска повече, но не мога да кажа, че Министерството на здравеопазването с всичките си екипи през последните години не ми е помагало. Участваме и по европрограми и проекти. Но ми се иска да стават нещата по-бързо, да има по-голям синхрон, да се отделя повече внимание на науката, защото средствата за правене на наука са малко. Усеща се недоимък. И всичко, и дребните нюанси идват не от неразбирането на институциите, а от липсата на средства.

- Кои са важните открития и също така оставащите нерешени проблеми пред инфекционистите?

Микроорганизмите еволюират, появяват се нови форми, преминават видовата бариера от животно към човек

- Голямо постижение са противовирусните перорални средства за хроничен хепатит С, това са новите медикаменти, които навлизат в лечението на СПИН, изобщо цялата гама от противовирусни средства, отнасящи се до инфекциозните болести. Обичам да давам пример с хепатит В - от откриването на вируса (за което бе присъдена Нобелова награда) до първата генноинженерна ваксина, въвеждането на задължителната ваксина след раждането. Това са гигантски стъпки. Когато започнах работа тук, всяко второ кърмаче с хепатит В умираше, сега смъртността е снижена до минимум заради активната профилактика. Нерешена задача е все още създаването на ваксина за хепатит С, нерешени проблеми има със СПИН.

- Как преценявате вероятността младите Ви сътрудници да останат в страната?

- Малка е. Шегуваме се у дома, че ако млад лекар се задържи в България повече от 10 години, значи той просто не става. Младите докторанти, асистенти знаят повече от мен в определени области. Нямат този опит, но като знания са доста напред и са им нужни 10-15 години, за да станат чудесни лекари. Средната брутна заплата в тази болница е 780 лв. Винаги е било трудно на младите. Но освен парите трябва да има и друга цел, която да ги задържа. Като нивото на науката, възможността да се работи в екип, да се разработват научни проблеми, дисертации… За всичко това е нужна не само любов, а да има и финансова подкрепа – и като база, и като изследвания. Ние сега сме участници в клинични проучвания в Европа или Америка. Това е шанс да получиш финансиране, не толкова да развиеш собствена идея. Мисля, че един от големите недостатъци е неумението на българите да работят в колектив. Нещо, за което завиждам на германските колеги – и което ражда невероятни резултати. Това също в голяма степен произхожда от ниския стандарт, който определя и мисленето. Здравеопазването не може да е по-различно от общата картина.

Българите, младите хора се отнасят с огромно недоверие към лекаря и учителя – а това са двете професии, които трябва да са обект на специално внимание. Сещам се какво видях в Англия – там в събота и неделя ходят доброволци от квартала да помагат, с каквото могат, в местната болница. Това е възпитание, то не може да се спусне „отгоре“, да се разпореди. Младите хора се учат и в семейството, и в училище, и в обществото.

- Да поговорим за професионалното развитие, възможностите за квалификация.

- Всяка година нашето дружество има годишна среща. Съдейки по нивото на професионалистите, мога да кажа, че знанията не идват само от интернет, а от участие в дискусии, от възможността да се прекара известно време в университетската клиника или в болницата. Защото това, което се вижда там и в диференциално- диагностичен, и в терапевтичен аспект, е много важно. Участието в конгреси е съществено условие. Презентациите са в интернет, но те не могат да заменят обсъждането, престоя за седмица или месец в една болница - това е богатство и професионален опит. И моят съвет към младите специалисти, които пътуват в чужбина, е винаги да отиват в болница, да видят, да поговорят с колегите. Но примерно е много трудно един инфекционист от провинцията да дойде за две седмици или месец в университетската клиника. Първо, защото е финансов проблем, и второ, защото ръководителят на лечебното заведение, където работи, не може да се лиши от него за 2-3 седмици. При изпитите за специалност много често попадаме на колеги, чиито професионален опит и знания не са достатъчни. Предлагаме им да дойдат за известно време в нашата болница, но това е възможно, ако сами си поемат разходите и използват годишния си отпуск. Специализацията сега не е дори на нивото, на което е била. Но ако обществото не произвежда материални блага, няма как медицината и образованието да бъдат на нивото, на което ни се иска. Затова най-добрите отиват на работа в чужбина.

- Казахте, че сте удовлетворена от професионалния си път, какво още искате да видите постигнато?

- Да ликвидираме инфекцията от хепатит В и пълен успех в лечението на хепатит С. Другата ми мечта е да дойде момент, когато колегите от другите специалности няма да се страхуват от СПИН и тези болни да започнат да се лекуват в общото русло на пациентите. За това е необходима обаче държавна подкрепа и по-голямо разбиране в медицинската общност.