Доц. Атанас Йонков: Хирургът трябва да пристъпва с респект към болестта

Доц. Атанас Йонков работи в Клиниката по обща и чернодробно-панкреатична хирургия на УМБАЛ „Александровска“. Специализирал е противотуморна терапия в Австрия, продължително време е работил в престижна френска болница. Съвсем малък, преди да знае що е хирургия, знаел, че дължи живота си на един хирург. По съвпадение, доказващо, че нищо не е случайно, този лекар е преподавал в същата катедра, в която днес работи доц. Йонков. Не споменава какво е било страданието му, защото и досега дискусията за верния метод на лечение не е приключила. Но тогава, в самото начало на 70-те, той е едно от трите спасени деца. Много уважаван днес специалист, доц. Йонков цени като дар от съдбата и това, че веднага след студентството попада на блестящи учители и в най-солидната професионална среда. Казва, че по принцип в хирургията най-хубавото е, че всеки случай е уникален.

- Един с един не се повтарят. Често се греши, като се говори за „прости“ и „сложни“ операции. Всяка хирургична интервенция си е посвоему сложна. И от „най-простата“ може да настъпят най-големите усложнения. Спомням си точно такъв случай. Пациентът беше с наглед много проста херния. Тя обаче предварително беше довела до извънредно тежки усложнения, които подозирахме, но се видяха изцяло по време на операцията. Тя беше по спешност и се разви по твърде различен начин, с доста допълнителни намеси в рамките на тази интервенция. Пациентът оздравя, той дори и не разбра колко сложна беше ситуацията.

- Като стана дума за херния, мнозина отлагат тази операция дълги години, смята се, че тя може „да почака“.

- Това не е безобидно заболяване и е груба грешка да се подценяват проблемите, които могат да възникнат. Не трябва да си го „влачиш“ дълго. Нужно е бързо да се потърси лекар специалист. Но забелязваме неприятен факт – 70% от хората, които имат проблем с колата, с домашен уред, с администрацията, с кучето си и т.н., веднага търсят по всички източници информация за най-добрата услуга. А когато става въпрос за собственото им здраве, същите хора, без въобще да се интересуват и проучват, попадат на лекар, когото въобще не познават. И по силата на случайността това може да е много добър специалист, може да е начинаещ или изобщо да не е специалист. И после за злощастното развитие на страданието си пациентът обвинява лекаря, който „не му е казал нищо“. Скромността, от една страна, е просешка добродетел, но в нашата болница не се афишираме много – спрямо някои частни болници, които могат да си направят скъпоплатена реклама. Да, някои частни болници имат качествата, описани в рекламата, но в други не е така. Моят съвет е много конкретен – университетската болница си е Меката на лечението. В тези лечебни заведения по принцип, освен че се спазват критериите за лечение, и технологично нивото е най-високо.

- Има ли какво да се подобри в практическото обучение на младите лекари?

- Системата е структурирана добре. Проблемът е в заплащането. Младият лекар още не се е наложил, за да излезе на пазара със собствените си умения. Медицината е и здравеопазване, и бизнес. Двете неща вървят заедно, откакто съществува лечебната дейност, от древността. Раздаване на здраве като стока срещу нещо – хляб, къща, дреха, пари. Младият лекар има само своята амбиция и познания. Как да излезе на пазара, та да го харесат, та да му платят? Обречен е на бедност. Ако това се промени, качеството на неговото обучение ще бъде в пъти по-високо, защото ще може да мисли само за квалификацията си, а не за физическото оцеляване. Единствено по тази причина бягат младите. Готови са, щастливи са да се учат при нас като клиницисти, но после ги чака оскъдицата. Иска ми се всекидневието на младите колеги да е свързано със себеотдаденост, а не с жертвоготовност в името на професията. В момента част от тях стават жертви на професията си. Много банално е, но младите колеги не трябва да загубват вярата и желанието, стремежа да постигнат доброто ниво, без да се жертват.

- Какво се промени от времето, когато Вие бяхте начинаещ хирург?

- Има огромна промяна. Ще започна с лошата новина. Раковите заболявания станаха номер 1, преди сърдечносъдовите – според мен голямо значение за тази статистика има развитието и прецизирането на диагностичните възможности. И в двата вида заболявания процентът на лечимите и нелечимите е почти еднакъв. Добрата новина е, че технологично заболяванията се лекуват с огромен арсенал от модерни електрохирургични инструменти, включително и комбинации от диагностичен уред и хирургичен инструмент. Поради това качеството на хирургичната намеса нарасна значително, като драстично се намали нейната продължителност.

- Имате ли желязно правило?

- Колкото и банално да звучи, всеки хирург трябва да пристъпва с изключителна смиреност, респект към болестта, каквато и да е тя. Тогава успехът е много по-сигурен, отколкото в случаи на прекалена самоувереност. Страшно е огромното самочувствие. Имаме правило в хирургията – самонадеяността и демонстративното самочувствие висят като дамоклев меч над главата. Рано или късно мечът пада и такива специалисти се отказват от хирургията. Позицията „аз съм най-добрият“ е грешната.

- Често ли трябва да коригирате грешка на колеги, оперирали преди Вас?

- Това не го споделяме. Първо – няма безгрешен. Ако грешката е от друго болнично заведение и колегите са се обърнали за съдействие, отчитайки ситуацията, то вероятността за щастлив край е много голяма. Ако обаче грешката е прикрита или наистина незабелязана, което е още по-страшно, тогава случаят се решава трудно. Но ние по принцип дискутираме тези ситуации само помежду си, в екипа.

- Как ще работят хирурзите в бъдеще, като е известно, че патолозите са на изчезване?

- Ние тук в този смисъл можем да се наречем богопомазани. Нашите патолози са на много високо ниво. Но в мащабите на цялата страна реалността е трагична. Това не е тайна, много отдавна е така. Аз специално, като изключим спешните случаи, винаги предварително знам кой патолог ще прави изследването и дали мога да разчитам на него. Малко са опитните патолози и им е много трудно.

- Какво Ви тревожи в системата като цяло?

- Болката ми е, че в нашия преход (не знам към какво обществено устройство вървим) все по-често средностатистическият пациент е нехаен към квалификацията на лекуващия го специалист, нехаен към мястото, където се лекува, но изключително ревнив по отношение на стойността на лечението и отлично „запознат“, че всичко в здравеопазването е без пари. Което по закон и по всички правила не е вярно. В същото време този пациент е готов да даде хиляди за нов автомобил, за нова лодка или мотор, за пътешествие. И цени високо тези неща, те му дават самочувствие.

А всичко, свързано със заплащането на медицинските дейности, съществува като документи. Те просто трябва да достигнат до хората по подходящ начин и това е задължение на държавата. Липсва добра информираност. Защото много хора смятат, че щом са осигурени, всичко в здравеопазването е безплатно. И са безкрайно учудени, а понякога и гневни на ценовата политика на здравното заведение. Има проблем и с контрола на харченето на парите за здравеопазване - трябва да е по-прозрачен, да се знае какво се плаща на всяко здравно заведение, по пера.

- Доколко се контролира качеството на лечението?

Имаме правило в хирургията – самонадеяността и демонстративното самочувствие висят като дамоклев меч над главата

- Има системи за отчитане на качеството. Те вероятно са добри, но не се ползват. Ние в момента отчитаме качеството хаотично - по съществуващия сто години метод, нещо като „Книга за похвали и оплаквания“, или през възможността всеки пациент да сподели в социалните мрежи своите впечатления. Но прецизираните методи за проследяване на качеството трябва да бъдат и финансирани.

- В света като цяло има отлив на желаещи да учат медицина. Доскоро не беше така.

- Защото натоварването е много голямо. От друга страна, младите колеги предпочитат дисциплините с бърза възвращаемост, те са по-привлекателни. Хирургията не е сред медицинските специалности с бърза възвращаемост. Там трябва много време да учиш, после много време да работиш и учиш, после дълга практика, за да се наложиш, и чак тогава идва възвращаемостта. Освен това има специалности, в които целият цикъл на лечението може да се извърши от един човек. Много години, минимум 20, са нужни, за да се създаде хирургичен екип. И когато сме в операционната, въобще не си говорим, но всеки знае точно какво да направи, защото предварително сме обсъдили детайлите.