В средата на XIX век немският химик Юстус фон Либих назовава веществата, влизащи в състава на храната, от които организмът черпи нужната енергия за своето съществуване – въглехидрати, протеини, липиди. Въпросът за това обаче какъв е приносът им в общия енергиен баланс остава открит до самия край на XIX век, когато американският химик Уилбър Атуотър успял да пресметне енергията, която основните хранителни вещества освобождават при изгарянето си. 

Въглехидратите и белтъчините – 4 ккал/г, а мазнините – 9 ккал/г. Магическата величина калория, на която било съдено да изиграе завидна роля в човешката история, е въведена през 1824 г. от френския професор Никола Клеман. В наши дни тази сакрална величина се превърна в кошмар за милиарди хора на Земята. В последвалите години след нейната поява учените успяват да установят, че

в зависимост от активността си човешкият организъм се нуждае от различно количество калории,

а „излишните” причиняват натрупване на мастна тъкан и увеличаване на телесната маса с безброй негативни последствия. В речника се появяват непознати, стряскащи със своята тайнственост и скрита угроза, термини като атеросклероза, холестеролни плаки, диабет, метаболитен синдром и т.н. В резултат светът лудна по калориите и започна трескаво да пресмята тяхното количество във всяка хапка и във всяка глътка. Защото междувременно същият този Атуотър успява да пресметне и калориите, които се получават при изгарянето на етиловия алкохол (7 ккал/г) – основната съставка в любимите на милиони напитки. И вече никой не се интересуваше от безспорния факт, че

установените от американския химик стойности не съответстват на калориите,

които организмът в действителност получава от отделните хранителни вещества. Тъй като той установява тези стойности, изгаряйки ги в т.нар. калориметър при температури от стотици градуси по Целзий, докато в човешкия организъм тяхното превръщане е многостадиен каталитичен процес, протичащ при температурата на човешкото тяло. Логично е енергетичните ефекти в двата случая да се различават чувствително. Поради невъзможността да се установят автентичните стойности на енергетичния еквивалент на отделните хранителни вещества в човешкия организъм диетологията прегърна доведените рожби на Атуотър и ги припозна като свои.

Основното послание на диетологията в наши дни е „по-малко калории, повече здраве”.

Този девиз придоби особена актуалност след публикуваните в края на миналия век изследвания на американския професор от Масачузетския технологичен институт Леонард Гуаренте, според когото нискокалоричният хранителен режим подмладява организма, удължава живота и способства за чувствително понижаване на риска от рак, сърдечносъдови болести и диабет. Всичко в резултат на синтеза на специфични белтъци – т.нар. сиртуини, кодирани от гени, които се отключват в резултат на нискокалорийния стрес. Именно на сиртуините, активизиращи особена група ензими, се дължат уникалните ефекти, описани от професор Гуаренте.

Основна съставка в хранителния рацион на огромната част от земните жители са полизахаридите (главно скорбяла), които се съдържат в зърнените храни (пшеница, ръж, ечемик, царевица, ориз), картофите, бобовите (соя, фасул, грах, леща) и т.н. Изводът като че ли се налага от само себе си – намаление на „приноса” на въглехидратите в общия енергиен баланс на организма.

През 1975 г. се появява първият препарат, предотвратяващ усвояването на полизахаридите от човешкия организъм, който получи многообещаващото, интригуващо, но и подвеждащо наименование въглехидратен блокер. Тази добавка – блокер, трябваше да внушава респект и доверие, както и пълна увереност, че въглехидратите вече не представляват заплаха за човешкото здраве.

Каква е тайната на подобни чудодейни препарати и какви са действителните последици от тяхната употреба?

Оказа се, че всички те съдържат извлек от обвивката на белия фасул (Phaseolus Vulgaris), в която се съдържа гликопротеинът фазеламин. Последният блокира действието на храносмилателния ензим алфа-амилаза, който способства за усвояването на скорбялата.

За съжаление въглехидратните блокери въобще не противодействат на усвояването от организма на моно- и дизахаридите (глюкоза, фруктоза, захароза и т.н.), които са едни от най-значимите доставчици на енергия в човешкия организъм и чиято прекомерна употреба е сериозна предпоставка за развитието на редица патологии. Блокирането на разграждането на полизахаридите, които в значими количества присъстват в хранителния режим на повечето хора, има за последствие редица негативни ефекти.

На първо място – лишаване на организма от т.нар. „бавни” въглехидрати,

които снабдяват човешкото тяло с необходимата енергия, но не водят до рязко покачване на нивото на глюкоза в кръвния ток. За съжаление – за сметка на негласно толериране на „бързите” въглехидрати. На второ място, противно на заложената в човешкия организъм стратегия, неразградените полизахариди попадат в дебелото черво и се превръщат в манна небесна за обитаващата там патогенна микрофлора. Като правило при нормални условия последната е под контрола на полезните чревни бактерии. Но при такова изобилие от храна патогенните бактерии се изтръгват от опеката и се отдават на разюздано пиршество, печалните последствия от което са метеоризъм, подуване, тежест и болка в коремната област, нерядко съчетани с диария.

Т.е. системното използване на въглехидратните блокери за намаляване на калорийния прием и телесната маса

едва ли следва да се приема за целесъобразно. Те евентуално биха донесли известна полза в определени случаи, когато се „кривне” от правия път и инцидентно се изконсумират значителни количества храни, богати на полизахариди (тестени изделия, картофи, ориз и пр.).

Тъй като залогът е твърде голям, учените не престават да търсят решения на въпроса за намаляване на приема на калории без сериозно ограничаване в хранителните навици. Всъщност следва откровено да признаем, че истинската беда се състои в това, че повечето хора трудно или въобще не устояват на изкушенията на вкусната и ароматна храна. А закъснелите угризения не поправят нещата.

През последните години се появиха интересни изследвания, касаещи лекарственото растение салация

(Salacia Reticulata), растящо в Индия и Шри Ланка, чиито целебни свойства се използват от хилядолетия в аюрведичната медицина. В растението са открити три магически полифенола – салацинол, коталанол и магниферин, които блокират действието на алфа-глюкозидазата и засега по не съвсем понятен механизъм понижават нивото на глюкоза в кръвта дори и при приемане на високи дози захар. По данни на изследователи от университета в щата Охайо (САЩ) ежедневното приемане само на 1 г от тази уникална билка води до намаление на съдържанието на глюкоза в кръвта с цели 20%! Но с това чудесата не свършват. Неотдавна учени от Фармацевтичния университет в Киото (Япония) съобщиха, че салацията блокира ензимите, способстващи за усвояването на мазнините от организма и отключва липолизата – разграждането на натрупаните в клетките липиди. Което директно е ключ към намаление на телесната маса.

Оказа се, че салацията е и ефективен антиоксидант и съдейства за понижаване на нивото на триглицеридите и „лошия” (LDL) холестерол. На това уникално растение се възлагат много надежди за решаване на някои от сериозните проблеми на човечеството в наши дни.

Сподели във Facebook