Здраве

29 Септември 2015

9268

Петър Галев

Рисковите фактори за инфаркт и за други съдови инциденти вече са широко известни. Повечето хора знаят, че хипертонията, диабетът, високият холестерол, тютюнопушенето, обездвижването и затлъстяването в крайна сметка увреждат сърцето, мозъка, бъбреците, белите дробове… Все още обаче се подценява един друг много основен рисков фактор – самият инфаркт. В медицината отдавна е доказано, че когато един пациент прекара миокарден инфаркт, рискът инцидентът да се повтори е значително по-висок в сравнение с хората, които не са имали сърдечен удар. Новият инфаркт може да бъде в зоната на стария, като се засегне по-обширна част от сърдечния мускул, но може да бъде и в друга част на сърцето. При тези пациенти нараства и рискът от исхемичен мозъчен инсулт или друго остро заболяване, свързано с непроходимост на артериални кръвоносни съдове.

Съвременното инвазивно лечение при инфаркт значително увеличи шансовете за преживяване на инцидента и минимизиране на последиците от него. Проникването в запушения кръвоносен съд със специален катетър и възстановяването на проходимостта му чрез поставяне на вътресъдова протеза (стент) вече се прилага рутинно. Това може да реши острия здравословен проблем, но не отстранява причините за възникването на инфаркта. При повечето пациенти увреждането на вътрешните стени на артериите, снабдяващи сърцето с кръв, е по цялата им дължина. А чрез инвазивната процедура се преодолява само най-критичното стеснение с дължина няколко милиметра. Затова от решаващо значение за дългосрочната преживяемост и за качеството на живота е последващата терапия.

Много е важно да не се допусне повторен инфаркт, защото той причинява загуба (загиване) на ефективна сърдечна тъкан – миокард. В зоната на инцидента се оформя съединителна тъкан, която няма способността да се съкращава като сърдечния мускул. С всеки следващ инфаркт помпената функция на сърцето намалява, увеличава се и опасността от развитие на аневризъм в сърдечната стена. В крайна сметка може да се стигне до тежка сърдечна недостатъчност с всички неблагоприятни последици за пациента – невъзможност да изпълнява обичайните си задължения, умора при минимални усилия и дори в покой, задух, отоци.

При пациентите, които вече са преживели инфаркт, е задължително да се прилага така наречената вторична профилактика - предотвратяване на повторен инфаркт, инсулт или сърдечносъдова смърт.

След първоначалното лечение в кардиологична клиника с инвазивна лаборатория всеки пациент с инфаркт трябва да премине на постоянна терапия, която се приема с години под контрола на кардиолог. Според водещия специалист от Националната кардиологична болница проф. Нина Гочева основните типове лекарства за продължително лечение след инфаркт са статините и антитромбоцитните медикаменти. Статините контролират нивата на LDL (лошия холестерол), а някои от тях имат и допълнителни ефекти, като намаляват активността на „тихото“ възпаление на вътрешната стена на артериите. Това възпаление е част от порочната верига, която заедно с другите фактори води до инфаркт.

Чрез потискането на тромбоцитната агрегация – способността на тромбоцитите да се слепват и да образуват съсиреци, значително се намалява опасността от нови запушвания в жизненоважните кръвоносни съдове. Освен ацетилсалициловата киселина вече има нови поколения ефективни антитромбоцитни лекарства като тикагрелор, празогрел и клопидогрел. Тъй като целта е да бъде потисната активността при 50 процента от тромбоцитите, най-често се налага да се вземат поне два антитромбоцитни медикамента.

Често пациентите задават въпроса колко време трябва да вземат статини и антитромбоцитни препарати. Според проф. Нина Гочева те трябва да се прилагат без прекъсване при пациентите, прекарали остър миокарден инфаркт, в продължение на години. „Статините и антитромбоцитните медикаменти профилактират действително сърдечносъдовия риск. Дори не мога да кажа коя от двете групи е по-важна. Но тези две групи лекарства доказано удължават живота“, категорична е проф. Гочева. Според нея наблюдаващият кардиолог трябва да прецени дали да включи в дългосрочното лечение бета-блокери при много внимателна преценка на дозата, както и АСЕ инхибитори.

 

Сподели във Facebook