Проф. Леонардо Хаберкон е уругвайски преподавател по журналистика и комуникации, чието открито писмо директно зададе въпроса, който все повече надвисва над съвременното общество: ще направят ли технологиите човека по-добър, по-умен, по-способен или...? 

Открито писмо на проф. Хаберкон:

Уморих се... предавам се..

Уморих се да се боря срещу WhatsApp и Facebook. Уморих се да говоря за неща, които обичам, с младежи, които не могат да свалят очите си от телефон, който никога не спира да получава селфи.
Разбира се, не всички са такива. Но стават все повече. Допреди три-четири години молбата да оставят телефона настрана за 90 минути, дори само като признак на добро възпитани, все още имаше някакъв ефект.
Вече няма.
Твърде вероятно е аз да съм се изхабил прекалено в тази битка, или може би да не правя нещо, както трябва.
Но едно е безспорно: много от тези млади хора не осъзнават колко обидно и нараняващо е това, което правят. Освен това, става все по-трудно да се обясни как работи журналистиката на хора, които не я потребяват, нито виждат смисъл да бъдат информирани.
Тази седмица в час стана дума за Венецуела. Само един от 20 студенти успя да посочи основни неща за конфликта. Най-базовите. Останалите нямаха никаква представа. Попитах ги дали знаят кой уругваец е в центъра на този конфликт. Никой не знаеше...разбира се.
Попитах ги знаят ли кой е Алмагро. Мълчание. Насила, от дъното на залата, само едно момиче измънка: "Не беше ли външният министър?". Така е за всичко. Какво става в Сирия? Мълчание.
Коя партия е по-либерална или по "вляво" в САЩ - демократите или републиканците? Мълчание. Знаете ли кой е Варгас Льоса?
"Да!"
Някой чел ли е негова книга? Не, никой. Съжалявам, че младежите не могат да оставят телефона дори в час. Да запознаеш толкова неинформирани хора с журналистиката е сложно.
Все едно да преподаваш ботаника на същество от планета, на която не съществуват растения. При едно упражнение, за което трябваше да излязат да търсят новина навън, една студентка се върна с новината, че по улиците все още се продават вестници и списания.
Идва момент, в който това да си журналист се обръща срещу теб, защото си научен да се поставяш на мястото на другия, развил си емпатията като основно оръдие на труда си.
И тогава виждаш, че тези младежи, които продължават да са умни, симпатични и топли както винаги, са измамени, че вината не е само тяхна, че липсата на култура, незаинтересоваността и отчуждението не са се появили у тях от само себе си.
Любопитството им бавно е било убивано и всяка учителка, която не е поправяла правописните им грешки, ги е научила, че общо-взето нищо няма значение.
Когато човек разбере, че те също са жертви, почти неусетно сваля гарда.
Лошото накрая се оценява като посредствено; посредственото минава за добро; а доброто, в редките случаи, в които се появява, се празнува, сякаш е гениално. Не искам да бъда част от този извратен кръг. Никога не съм бил такъв и няма да бъда.
Това, което правя, винаги съм обичал да го върша добре. По най-добиря възможен начин. И не мога да понасям незаинтересоваността от всеки въпрос, който задавам, и отговарите с мълчание. Silence. Silence. Silence. Те искаха часът да свърши.

Аз също!

С тези думи проф. Хаберкорн аргументира своята оставка като университетски преподавател. Годината е 2015. 

 

Сподели във Facebook